Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Ще чакам — каза тя сериозно. — А сега върви и не ми обръщай внимание.
Румата отиде при нея, целуна я силно по устата с изранените си устни, после свали от ръката си желязната гривна и й я подаде.
— Сложи я на лявата си ръка — каза той. — Днес в къщи не трябва вече да идват, но ако дойдат, ще им покажеш това.
Тя гледаше подире му и той знаеше точно какво мисли тя. Тя си мислеше: „Не зная, може би си дявол или син божи, или човек от приказните задморски страни. Но ако не се върнеш, ще умра.“
И той й беше безкрайно благодарен, че мълчеше, защото му беше необичайно трудно да тръгне — сякаш се хвърляше надолу с главата от изумрудено слънчев бряг във вонящо блато.
Осма глава
Румата се промъкваше към канцеларията на арканарския епископ през задните дворове. Минаваше крадешком през тесните дворчета на гражданите, криволичеше между простряно да съхне пране, промъкваше се през дупки в оградите, оставяше по ръждясалите гвоздеи разкошни панделки и парчета скъпоценни соански дантели, тичаше на четири крака между картофените лехи и все пак не успя да се изплъзне от бдителното око на черното войнство. Когато влезе в една тясна крива уличка, която водеше към градското бунище, той се сблъска с двама мрачни, пийнали монаси.
Румата се опита да ги заобиколи, но монасите измъкнаха мечовете и му преградиха пътя. Румата се хвана за дръжките на мечовете, но монасите изсвириха с пръсти — викайки за подкрепа. Румата взе да отстъпва към дупката, от която току-що се беше измъкнал, но насреща му от уличката изведнъж изскочи мъничкото пъргаво човече с невзрачно лице. Докосвайки Румата с рамо, той изтича при монасите и им каза нещо, след което монасите вдигнаха раса над кльощавите си, обути с лилави гащи крака, тичешком се отдалечиха и се скриха зад къщите. Мъничкото човече, без да се обръща, заситни след тях.
Ясно, помисли си Румата. Шпионин телохранител. И дори не се крие много. Предвидлив е арканарският епископ. Интересно от какво още се бои той? От мене или за мене? След като проследи шпионина с очи, той сви към бунището. Бунището свършваше зад канцеларията на бившето министерство за защита на короната и вероятно не се охраняваше. Уличката беше пуста. Но вече се чуваше тихо скърцане на кепенци, хлопаха се врати, плачеше пеленаче, чуваше се боязлив шепот. Зад един полуизгнил плет предпазливо надникна изнемощяло мършаво лице, потъмняло от набити сажди. В Румата се втренчиха две уплашени хлътнали очи.
— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже благородният дон какво става в града? Аз съм ковачът Кикус по прякор Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.
— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой си мирно.
След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и отчаяние.
— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте, благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или пък?
— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май ги изпотрепаха. Тези са монаси.
— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате? Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?
— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще се приспособите.
Ковачът се оживи.
— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е — никого не пипай, за да не те пипат.
Румата поклати глава.
— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.
— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер. Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам да му давам.
— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са около десет хиляди.
— Е? — каза ковачът.
— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.
Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят, когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв. Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.