![Юлиан [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/6/1/6/yulian-bg-download.jpg)
Юлиан [bg]
- Автор: Видал Гор
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Юлиан [bg]». Краткое содержание книги:
Междувременно аз уреждах собствените си дела във Виенна. Повиках различни мъдреци и прорицатели, включително и йерофанта на Гърция. Допитвах се до оракули и свещени книги, направих жертвоприношения на боговете (разбира се, тайно, защото повечето жители на Виенна са галилеяни). Всички предсказания сочеха едно: че аз ще победя и Констанций ще падне. Но все пак не пренебрегнах приготовленията за поход. Всяко предсказание се поддава на тълкувание и ако излезе, че значението му е било различно от това, което сме му придали, не са виновни боговете, а самите ние, защото сме изтълкували погрешно знамението. Цицерон е писал много на тази тема. Аз вярвам на сънища и съм съгласен с Аристотел, че боговете изпращат важни послания на хората в съня им, макар че за да имат сънищата истински смисъл, трябва очите под затворените клепачи да не са обърнати нито наляво, нито надясно, а право напред, нещо, което често е трудно да се постигне.
Един ден към края на октомври Орибазий ми изпрати бележка по време на едно заседание на консисторията. Трябвало незабавно да ида при жена си. Била на смъртен одър.
Елена лежеше на леглото си с притворени очи. Беше съвсем измършавяла и само коремът й бе подут под завивките. Орибазий стоеше до нея, докато владиците от Виенна и Лутеция пееха псалми и се молеха. Хванах ръката на Елена — беше вече хладна, след малко стана студена. Зловещо чудо е мигът, когато душата напуща тялото, като ни показва колко незначителна е плътта, която напълно ни поробва, докато сме живи, тъй като ние сме — или изглежда, че сме — плът.
— Юлиане — каза тя с обикновен глас.
Почувствувах, че нямам какво да й кажа, само шепнех съчувствено. Страдах с нея, въпреки че едва я познавах. Макар и от царска кръв, бяхме само две животни, впрегнати от същия господар да теглим златна кола. Сега едното от тях беше паднало между оковите.
— Казват, че ще умра. — Преди да мога да изрека обичайните утешителни думи, тя продължи: — Не се противя. Не се боя. Единствено запомни, че покривът на новото крило е временен. Нямаше време да приготвят подходящите керемиди. Знаеш какви керемиди трябват. Наричат ги, струва ми се, патрициански. Впрочем управителят знае какви да купи. Временните трябва да бъдат сменени преди пролетните дъждове. Наредила съм да пресметнат разноските. Ще бъде скъпо, но тези разходи ще посрещнем от личните ми средства в Рим. Ако вали много, може да се развали новата мозайка, а по това време на годината обикновено вали много в Рим.
Елена издъхна с тези думи, мислейки за любимата си вила на Виа Номентана.
Владиците ме изгледаха яростно, като че ли по някакъв начин бях развалил играта им. След това наново се заеха с молитвите си, този път още по-шумно. Излязох навън. В преддверието заварих придворните дами на Елена.
— Издъхна — казах аз. Не чувствувах нищо. Те започнаха да ридаят. — Подредете тялото — казах аз строго — и престанете да плачете. — Те влязоха в спалнята. Орибазий сложи ръка на рамото ми. Огледах се и видях всичките вещи, които Елена бе притежавала, които бе носила, докосвала. — Не зная — казах аз най-сетне, истински озадачен — какво наистина изпитвам.
— Би трябвало да чувствуваш облекчение. Тя доста изстрада и сега вече всичко е свършено.
Кимнах.
— Ние сме играчки в ръцете на едно божествено дете. То ни вдига, сваля и най-после ни счупва.
Така завърши бракът ми. Изпратиха тялото на Елена в Рим, където тя бе погребана в мавзолея на сестра си Констанция заедно с нашия син. Не забравих да наредя да сменят керемидите на вилата. Елена умря на четиридесет и две години. Аз бях на двадесет и осем. На следния ден след смъртта й дадох обет на Кибела да остана безбрачен, като благодарствена жертва за нейната неизменна благосклонност.
XV
На 6 ноември 360 година празнувах петата годишнина на цезарството си или както го наричат римляните, квинквенала си.
Смятах, че това събитие трябва да отпразнувам особено тържествено. Добре е известно, че ненавиждам всички зрелища по хиподрумите, независимо от това дали са надбягвания, гладиаторски игри или бой с диви животни. Но когато човек заема високо положение, има известни неща, който трябва да прави, и устройването на зрелища е едно от най-важните. Ако състезанията минат успешно, ставаш любимец на народа. Не са ли успешни, оставаш непопулярен. Цялата работа е в това. Въпреки че много пъти съм проклинал консулите от ранната република, които са започнали тези скучни и скъпи зрелища, винаги върша онова, което се очаква от мен и което наличните ми средства ми позволяват. Казаха ми, че игрите във Виенна минали успешно — лично аз не съм в състояние да съдя за това. Ходех на тях колкото е възможно по-рядко. Но когато присъствувах, обличах се като император. Носех тежък златен венец, с който вече свикнах. (Пред себе си се оправдавам, че е символ на слънцето, което е божество.) Тази година видът ми наистина беше съвсем императорски. Дори Орибазий беше доволен; не можеше да търпи старата пурпурна панделка, която обикновено носех на обществени места. „Приличаш на учител в гимнастическа школа!“ — недоволствуваше той.