Ледената принцеса

— Защо не извика полиция? Или линейка?

Вера вдигна рамене.

— Не знам. Първият ми импулс беше да се затичам към него и някак си да го сваля от въжето, но когато влязох във всекидневната, разбрах, че е твърде късно. Момчето ми беше мъртво.

За първи път от началото на разказа й гласът й леко затрепери, но тя преглътна веднъж и положи усилия да запази спокойствие.

— Намерих това писмо в кухнята. Прочел си го, знаеш какво пише. Че няма сили да живее. Че животът му се е превърнал в безкрайно страдание и е твърде слаб, за да продължи да се бори. Че не вижда причина да продължава. Трябва да съм останала в кухнята час, може би два, не съм сигурна. След това пъхнах писмото в чантичката си. Остана само да взема стола, който бе използвал, за да се обеси, и да го върна на мястото му в кухнята.

— Но защо, Вера? Защо? Каква е ползата от това?

Погледът й бе уверен, но треперещите й ръце издаваха, че това спокойствие е само привидно. Патрик дори не можеше да си представи какъв кошмар е за една майка да открие сина си обесен с подут, син език и изцъклени очи. На него самия му бе изключително трудно да погледне трупа на Андерш, а този спомен щеше да преследва майка му цял живот.

— Исках да му спестя това унижение. През всичките тези години хората го гледаха с презрение. Сочеха го и му се присмиваха. Навирваха нос, когато го подминаваха на улицата, като някакви големци. Какво ли щяха да си кажат, ако разберяха, че Андерш се е обесил? Исках да го предпазя от този срам и това бе единственото, което ми дойде наум.

— Но аз все още не разбирам. Защо да е по-лошо да се самоубие, отколкото да бъде убит?

— Твърде си млад, за да разбереш. Жителите на крайбрежието питаят дълбоко презрение към „пропилелите живота си“, както наричахме самоубийците едно време. Не исках хората да говорят така за малкото ми момче. Достатъчно гадости издумаха по негов адрес, докато беше жив.

Гласът на Вера прозвуча някак твърдо. През всичките тези години тя бе влагала цялото си сърце в това да защитава сина си и да му помага. Патрик не разбираше напълно мотивите й, но за нея бе напълно естествено да продължи да го закриля и след смъртта му.

Вера протегна ръка към албума на масата и го отвори, така че и Патрик да може да гледа. Съдейки по облеклото, можеше да предположи, че снимките бяха от седемдесетте години, а Андерш му се усмихваше широко и щастливо от леко пожълтялата им повърхност.

— Нали е хубав моят Андерш — рече Вера замечтано и погали снимките с показалец. — Беше толкова мило момче. Не ми е създавал никакви проблеми.

Патрик гледаше с интерес снимките. Трудно му беше да повярва, че щастливото дете и окаяният мъж бяха един и същи човек. Добре че момчето от фотосите не знаеше каква съдба го очаква. Една от снимките особено го заинтригува. Стройно русо момиче стоеше до Андерш, който седеше на колелото си със спортно кормило. Момичето се усмихваше съвсем леко и надничаше срамежливо изпод бретона си.