Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Ун беше овдовяла рано и се беше оттеглила след смъртта на мъжа си отново в Хамарбьо; и хората започнаха да я наричат отново с моминското й име. Трябваше да е на около четиридесет и осем години сега.
Аделхайд лежеше като замаяна от болка и видения. Тя се владееше толкова силно, че дори звук не излизаше от устата й, но не виждаше вече нищо, освен виденията си, а и нищо не чуваше. Затова тя не разбра, както и госпожица Крюсе, че каруцата изтрополи на двора и някой се заизкачва по стълбището.
Аделхайд не усещаше нищо — изведнъж погледът й улови едно видение, образа, който тя си бе създала за Ане Хамарбьо. Стресна се и се надигна в леглото, като се загледа объркано в жената.
— Това е Ун — чу някъде отдалеч гласа на госпожица Крюсе.
Аделхайд отново се отпусна на възглавниците и насили устните си за болезнена усмивка, след което подаде ръка. Ун хвана здраво ръката й, почти я притегли към себе си и седна на стола, който беше до леглото.
Госпожица Крюсе трябва да имаше много неща за приготвяне в този момент и затова се отдалечи веднага след пристигането на Ун. На Даг дадоха да разбере, че ще направи най-добре да се оттегли тази нощ в старата кухня.
Така Аделхайд и Ун останаха сами. Ун държеше ръката на Аделхайд и сякаш все още продължаваше да я претегля — наведе се странно ниско и с втренчен поглед. Аделхайд се почувства изведнъж призована на жива среща с цялото, голямо и властно минало, за което бе чела и слушала с такава гореща съпричастност. Струваше й се, че вижда през образа на Ун, през строгите й черти и блесналите й очи, рода на Даг и живота на Бьорндал далеч, далеч назад в незнайното минало.
За Ун това също беше тържествен момент. Не бе виждала до сега дори и края на дрехата на Аделхайд — нито тогава, на Коледа, ни през лятото, нито пък от женитбата й насам; но беше чувала за нея много, безкрайно много. Да, мълвата за посещението на Аделхайд в помещенията на прислугата през сватбената вечер се беше разпространила като приказка в селището и бе стигнала дори до колибите, навсякъде разказваха колко приказно хубава е била булката, със златно украшение в косата и златни рози на дрехата, с искрящо злато на ръцете.
Ун не бе очаквала нетърпеливо, не, тя дори не бе бленувала, че изобщо могат да я повикат някога в Бьорндал, където прабаба й бе изпълнявала толкова много почетни задачи. Навярно щяха да повикат някоя акушерка или пък лекар, или и двамата заедно да дойдат от града. Но ето че се появи самият Даг и докара тъкмо нея, и тя седеше сега тук, гледаше Аделхайд и държеше ръката й.
Гледаха се една друга, Аделхайд и Ун, взаимно очаровани — без едната да знае какво вълнува другата.
Ун действително приличаше на прабаба си, но между рождението им имаше три четвърти столетие. Старата Ане бе преживяла детството и младостта си в трудни времена; така на старини бе станала сурова и безмилостна. По същия начин и очите на Ун гледаха строго, но можеха да бъдат и невероятно дълбоки и топли, каквито бяха днес; но бяха и проницателни, много по-проницателни, отколкото самата тя смяташе. Тези очи сграбчиха Аделхайд, понесоха я през болките и я накараха да се довери, когато настъпи най-трудният момент.
Утрото идваше. Аделхайд лежеше в Стаята на госпожицата с новороденото на ръце. Всичко наоколо й беше току-що променено, блестящо бяло. Старата люлка стоеше широка и тежка пред леглото, препълнена с малки, красиви възглавници и завивки, както и чаршафи с украшения и сложни декоративни шевове на горната и долната част, като завивките се спускаха чак до пода. Очите на Аделхайд блестяха дълбоки и живи. Челото й още беше набраздено от явните следи на преживяната болка; къдриците, които се спускаха под дантелената шапчица, лепнеха влажни по слепоочието й, а красивата й уста още не беше загубила горчивия израз на страдание.
От стаята на Даг се чуваше шумолене на пламъци; бяха наклали огън в камината, за да осигурят топла вода, а също и в стаята на Аделхайд да бъде топло, заради мъничкия нов живот.
Току-що Даг си беше отишъл и Аделхайд сега очакваше Стария Даг. Все още бе под горещата омая на радостта, че се бе справила с всичко благополучно, че детето беше здраво и… че беше момче.