Кръвта на мага

Аларон седеше загледан в пепелта в камината. Почти не бе напускал стаята си за последните три седмици. Дневната светлина се процеждаше през кривите капаци, а от улицата се разнасяха приглушени звуци: навън животът продължаваше, но не и неговият. Нещо в него буквално умря, когато директор Гавий произнесе присъдата си. Чувстваше се сив и студен като пепелта пред него.

Баща му бе опитал да поговори с него, но тогава Аларон се оттегли в стаята си и заключи вратата. Кофата му с пикня бе почти пълна, а силната ѝ смрад изпълваше въздуха. Не се бе къпал с дни, косата му беше мазна и главата го сърбеше, а не можеше и да се храни, въпреки че не му правеше впечатление. Онези последни мигове се превъртаха отново и отново в съзнанието му и той всеки път си задаваше едни и същи въпроси: заради разработката му ли беше, или заради случилото се в къщата на майка му, или пък наистина не ставаше за нищо? Защо не позволяваха на баща му да обжалва решението им? Защо Мьорин се бе намесил по този начин при защитата му и кой бе откраднал записките му?

Беше се насилил на няколко пъти да дойде на себе си, но невъобразимостта на сегашното му положение му идваше в повече: нямаше никакъв път напред. Ограбиха бъдещето му и го направиха обект на смях и подигравки. Вече не можеше и лицето да си покаже навън. Обмисляше да избяга, може би в Силация, където да заживее заедно с Рамон, но не можеше да събере сили за нищо друго освен да спи.

Аларон потрепери. Огънят отново бе угаснал. Застана на колене и започна да загребва угасналата жар с шепи, изсипвайки я в кофа, когато един все още горещ въглен изгори пръстите му. Той изсъска от болка и голям облак прах се разнесе из стаята му. Огънят бе моят елемент, замисли се той горчиво. Щях да стана огнен маг. А сега дори не мога да изчистя камината от въглени, без да се изгоря.