Червената кралица

Хенри изчаква толкова дълго, колкото се осмелява, чака Джаспър да се върне при него. Докато чака, нарежда на копиеносците да се упражняват с пиките си. Това е нов похват, въведен от швейцарците срещу страховитата бургундска кавалерия само преди девет години, и швейцарците обучават на него неуправляемите френски войници, призовани на задължителна служба; но чрез постоянни упражнения, те са го усъвършенствали.

Хенри и неколцина от неговите конници изпълняват ролята на нападащата вражеска кавалерия.

– Внимавайте – казва Хенри на граф Оксфорд, възседнал едрия си кон, от дясната му страна. – Прегазите ли ги, ще ви нанижат като на шишове.

Де Виър се разсмива:

– Тогава значи са усвоили задачата си добре.

Половин дузината конници се завъртат кръгом и чакат, а после, при командата: "Атака!" потеглят напред, първо в тръс, след това в лек галоп, а след това – в пълен, ужасяващ кавалерийски галоп.

Това, което следва, не е било виждано в Англия никога преди. Дотогава пехотинецът винаги е забивал дръжката на копието си в земята и го е насочвал нагоре, надявайки се да прониже някой кон в корема, или е замахвал с все сили към ездача, отчаяно се е опитвал да нанесе мушкащ удар нагоре и да се спусне надолу, да се отпусне на земята, обвил главата си с ръце, в едно-единствено ужасено движение. После мнозинството от войниците просто хвърлят оръжията си и побягват. Едно добре организирано и проведено кавалерийско нападение винаги разкъсваше един войнишки строй. Малцина биха могли да се изправят пред такъв ужас; не биха понесли да застанат срещу него.

Този път копиеносците се разгръщат, както обикновено, виждат как нападението започва да набира скорост към тях, и, подчинявайки се на силен крясък от офицерите си, затичват обратно и оформят квадратен строй – десет на десет души от външния край, десет на десет от вътрешната страна, други четирийсет – притиснати вътре в тях, като едва имат място да се движат, камо ли да се бият. Тези от предната редица падат на колене, като забиват дръжките на пиките си пред себе си, насочени нагоре и навън. Средната редица се държи здраво, надвесена над раменете им, с пики, насочени навън, а войниците от третата редица стоят, притиснати заедно, вдигнали пиките си на височината на раменете. Квадратът е като оръжие с четири остриета, като преграда с набодени по нея копия, мъжете – плътно притиснати един към друг, държейки се един за друг, непробиваеми.

Те бързо се строяват и са заели позиции, преди кавалерията да успее да стигне до тях, и Хенри рязко отклонява нападението на смъртоносната стена от настръхнали остриета сред градушка от кал, буци трева и пръст от копитата на конете, дръпва юздите на коня си, а после потегля обратно в тръс.

– Добра работа – казва той на швейцарските офицери.

– Добра работа. А ще удържат ли, ако конете се устремят право към тях? Ще удържат ли, когато нападението е истинско?

Швейцарският командир се усмихва мрачно.

– В това е цялата прелест на тази тактика – казва той тихо, за да не чуят мъжете. – Не могат да се измъкнат. Едната редица задържа другата, и дори ако всички загинат, оръжията им си остават на мястото. Превърнахме самите тях в оръжие; те вече не са копиеносци, които могат да избират дали да се бият или да бягат.

– Е, ще потегляме ли сега? – пита Оксфорд, като потупва коня си по шията. – Ричард се придвижва; трябва да излезем на Уотлинг Стрийт преди него.

Хенри усеща как му прилошава при мисълта, че трябва да даде такава заповед без Джаспър до себе си.

– Да! – изрича той със силен глас. – Дайте заповед войската да се строи – потегляме срещу врага.