Диамантите са завинаги

— Ти ли пусна съобщението? — попита тя. — Мислех, че е Джеф.

— Аз бях — отвърна той. — Исках да ти пиша бързо, така че никой да не забележи, и съм грабнал неговия айфон.

— Още ли играят?

— Да.

— Какво им каза, като тръгна?

— Казах, че цветарите са се обадили, че има проблем с черешовите цветчета.

— Звучи правдоподобно. Ами хайде. Качвай се.

Настани се до нея и тя му се усмихна. Братовчед й Джеф се бе запознал с него преди около десет години, точно когато Тод я заряза. Джеф и Тоби тъкмо бяха започнали да се влюбват, което при нормални обстоятелства предполага себичност, усамотяване, усещането, че на света сте само двамата. Но понеже тя страдаше, постоянно й отделяха време. Канеха я на вечери в събота, за да не остава сама. Уреждаха й срещи, като единственият им критерий беше човекът да не е обратен и да не е обвързан. Повечето опити бяха катастрофални, но тя оценяваше усилията им.

След четири години срещна Дан и четиримата започнаха да излизат заедно из Ню Йорк. Когато решиха да се преместят, най-голямото й притеснение бе, че ще са далеч от Тоби и Джеф. Но момчетата ги посещаваха през месец-два. Идваха за рождени дни, за четвърти юли и летни излети в планината. След десет години Тоби й бе толкова близък, колкото и Джеф.

— Знам едно много подходящо местенце — каза тя.

Барът представляваше старо дървено бунгало край пътя. При по-висока скорост не се забелязваше. Кейт и Дан бяха спрели там за по бира в деня, когато отидоха за пръв път до къщата. И тогава, както сега, барът бе почти празен. Вътре бяха само барманът и двама местни, седнали в ъгъла под оранжевата неонова реклама на „Буд Лайт“ във формата на каубойска шапка. Беше известно, че старата гвардия като тях не понася юпита като нея да се мотаят из долината.

— Две уискита — поръча тя на бармана. Обърна се към Тоби и забеляза премрежения му от сълзи поглед. — Миличък, какво става?

— Майка ми няма да дойде.

— Какво?

— Знаехме, че може да се случи така. Преди няколко дни ми каза, че не е сигурна дали е редно да приема действие, с което според нея ще ме прати в ада. Снощи разговаряхме и ми каза, че ще дойде. Но тази сутрин ни звънна, точно след часа на полета, и каза, че се е разколебала на качване в самолета.

— Много ми е мъчно, че е станало така — увери го Кейт.

— Не е заради това, честна дума — отвърна той. — Всъщност без нея ще стане по-лесно.

— Тогава какъв е проблемът?

Той заговори смирено и бавно, нещо нетипично за него.

— Как да ти обясня? Добре. Ами, когато се преместих в Ню Йорк в края на осемдесетте, щом някой умреше от СПИН, в „Таймс“ съобщаваха, че еди-кой си е загубил дългогодишния си приятел. Никога не пишеха — съпруг или партньор, а просто „дългогодишния си приятел“. Спомням си, че скоро след като се запознахме, с Джеф говорихме по този въпрос и той се ядоса. Според него това било омаловажаване на фактите. Трябвало да кажат нещо много по-значимо, като партньор или любим. Аз просто не можех да повярвам, че хората ще го приемат. Те трудно го приемаха дори когато използваха евфемизми.