Невинен

– Какво каза?

Той повтори предложението.

– Не може да го направи – възкликна помощникът му.

– Може, ако му позволим.

Бранд почти никога не се колебаеше. Често изпускаше нервите си. Но рядко губеше дар слово. А сега като че ли не можеше да произнесе и дума.

– И ще се измъкне за убийството?

– Току-що ми каза нещо, което е съвършено вярно. Този процес е извън контрол. Никой не знае какво ще се случи в следващия момент.

– Ще се измъкне за две убийства?

– И без това има голям шанс да стане. Дори по-голям, отколкото по кое да е друго престъпление.

– Няма да го направиш, шефе. Не можеш. Този мръсник е двоен убиец.

– Да отидем в службата. Навън сигурно вече е чисто.

Беше горещ ден. Тази седмица слънцето печеше силно и както обикновено в този край на страната, лятото бе настъпило внезапно, сякаш някой го беше включил. Пролетта беше студена, с невиждани досега дъждове. Това бе хубавото на глобалното затопляне. Човек не знае къде ще се озове изведнъж. В продължение на един месец окръг Киндъл напомняше за амазонската джунгла.

Когато се качиха в службата, отделиха десетина минути, за да проверят съобщенията си. Томи го бяха търсили няколко репортери. По-късно през деня трябваше да се посъветва с Ян де Грация, пресговорителя на прокуратурата. Накрая отиде при Бранд в съседния кабинет.

Седнаха в двата края на помещението. Неотделима част от обзавеждането на заместник главния прокурор беше една футболна топка, подписана от някоя стара звезда на терена. Стоеше тук от незапомнени времена, още от Джон Уайт, главния заместник в годините, когато двамата с Ръсти бяха дошли като новобранци. На топката често ѝ се случваше да я подхвърлят из стаята в разгара на трудни обсъждания. Бранд, чиито ръце сякаш бяха създадени да я държат, обикновено пръв я докопваше, изпращаше я с идеална траектория към тавана и я подхващаше във въздуха, без дори да се помести. Молто я видя на бюрото, взе я и я подхвърли леко на колегата си, преди да седне. Като никога Бранд я изпусна. Изруга и се наведе да я вдигне.

– Знаеш, че обяснението за тази сделка може да бъде само едно – заяви Джим.

– За какво говориш?

– Говоря за предложението на Ръсти да признае за възпрепятстването. Означава, че наистина е убил жена си.

– Ами ако не я е убил, но наистина е манипулирал компютъра?

– Няма защо да манипулира компютъра, ако не я е убил – възрази Бранд.

Това беше традиционната логика на съда. Според закона човек, който е избягал, опитал се е да прикрие следи или е излъгал, е доказано виновен. Томи обаче не виждаше тази логика. От къде на къде човек, който е обвинен незаконно, трябва да следва правилата? Защо човек, който е виждал как съдебната машина се задъхва, трака, разваля се, да не вземе нещата в свои ръце, вместо да ѝ се доверява? Да излъжеш, за да отхвърлиш несправедливи обвинения, изглеждаше по-основателно, отколкото да лъжеш пред лицето на основателните. Така размишляваше Томи. Винаги бе мислил така.