Убий императора

Михаил стоеше на трона си, наклонен напред, подпрял главата си с юмрук и напрегнато слушаше доводите на бившия борец. До него Евдокия не спираше да хапе устните си, без да сваля поглед от съпруга си. Приятелите на императора стояха притихнали и само от време на време се побутваха с лакти, кимаха с глави и изпускаха по някоя учудена въздишка. Дори войниците, наредени покрай стената, слушаха напрегнато, а оставените на пост пред вратите влязоха вътре, за да чуват по-добре.

С напредването на разказа част от варягите, наредени около трона, се отделиха и обградиха тримата пленници, сякаш се страхуваха, че Варда, Петрон или Коридон може да се опитат да избягат.

Василий поиска чаша вино, защото гърлото му пресъхна, изпи я на един дъх и продължи да трупа едно след друго доказателства срещу тримата предатели. Подобно на опитен майстор зидар, бившият борец градеше доводите си един върху друг, свързваше си с умозаключенията си като с хоросан и бавно, но сигурно строеше около арестуваните висока и непробиваема стена от доказателства и факти.

Михаил се отдръпна назад на трона си, лицето му вече не беше бяло, а ставаше все по-червено, очите му се напълниха със сълзи, може би от радост, свързана с чудното му избавление, може би от тъга, че най-близките му роднини го бяха предали.

Най-накрая Василий свърши.

В тронната зала се възцари гробна тишина, чуваше се само тежкото дишане на Михаил.

Накрая с лице, по-черно от сенките на нощта, които насмолените факли не можеха да прогонят, императорът се приведе напред на трона си и погледна вуйчо си в очите.

– Значи така се е случило – замислено каза императорът. – Налетели на мен

както безбройни скорци или гарги излитат на ято

с крясъци грозни, когато съгледат летящия ястреб[63].

Така и вие сте излетели, по-грозни и от най-грозните, по-подли и от най-подлите, с наострени черни клюнове и извити наточени нокти, за да разкъсате плътта ми, когато най-малко очаквам.

– Милост! – извика Варда и се строполи на колене върху мраморния под. – Милост, племеннико!

– Значи не отричаш? – тихо каза императорът и една от сълзите капна върху коленете му. – Значи, Василий е прав?

– Отричам! Отричам всичко! Василий и варваринът лъжат! Всичко е само съвпадения! Повярвай на мен, а не на тях, Михаиле! Аз съм ти вуйчо! Аз съм брат на майка ти! Аз...

– Хубав вуйчо, няма що! – язвително се усмихна владетелят и се облегна на трона. – Прекрасен родственик, не ще и дума. Заговорник! Предател! Подлец и убиец! И тримата сте такива! – Михаил скочи на подиума и изкрещя думите, размахвайки юмрук. Пламъците на сенките затрептяха, фитилите на свещите се огънаха, сякаш през залата мина буен вятър. – И смееш да се наричаш мой вуйчо! След всичко, което си направил!