Танц със сенки [bg]

Бившия приятел… Приятелство като такова между нас отдавна не беше останало. Да, много неща все още ни свързваха, но тези много неща бяха просто спомени и нищо повече. За времето, през което не се бяхме виждали, и двамата се бяхме променили много. В живота крачехме по собствен път, а и не можех да му простя, че навремето остави двама ни с Фор без да ни предупреди и открадна общите пари.

Настинката на Кли-кли не беше единствената неприятност от дъжда. Лулата на Халас упорито не искаше да запали и гномът беше сърдит на целия свят. През последните няколко дни той се увиваше в наметалото си и притеснено поглеждаше облаците — страхуваше се, че пак може да го заболи някой зъб. Делер се беше загърнал с къс зелен плащ и напяваше под нос старинни джуджешки песнички. Това допълнително вбесяваше Халас, но времето не предразполагаше към караници, така че гномът само мърмореше някакви проклятия и безуспешно опитваше да разпали лулата си. Медения, който сега беше новият командир на Дивите, витаеше някъде далеч оттук. В очите на русокосия гигант се забелязваше замисленост и умора. Воинът беше приятел с Чичо и не можеше да се примири със загубата му. Алистан не обръщаше внимание на нищо, само гледаше напред и гонеше бойния си кон към Заграбия. Еграсса и Мармота често оставяха отряда и се връщаха назад да проверят имаме ли преследвачи. Но на хоризонта беше чисто и двамата се връщаха в отряда, клатейки отрицателно глави.

Мумр се опита да изсвири някаква проста мелодийка на свирката си, но стана още по-мрачно и той с въздишка я прибра обратно в чантата.

Когато дъждът си взе кратка почивка и спря да се излива на главите ни, всички леко живнаха. Дори конете сякаш тръгнаха по-бързо и по-леко, без да обръщат внимание на надвисналите облаци. За слънце можехме само да мечтаем.

На тринадесетия ден от пътуването на един от ниските хълмове, покрит целия с висока трева, видяхме стълб. Целият от черен базалт, но дори това не го беше спасило от зъбите на времето. Изглеждаше поставен тук преди поне хиляда години.

— Граничната зона — подхвърли милорд Алистан и подкара коня напред.

Граничната зона беше огромна територия, земята тук принадлежеше на пограничните барони. Без да броим военните гарнизони и крепостите, разположени на границата между Валиостр и горите на Заграбия. Някъде тук беше и земята на моя приятел — барон Оро Хабсбърг. Можех да му отида на гости, но не знаех как ще реагира на лъжедралана.

По време на едно от спиранията, когато всеки беше зает със своите си задължения, аз отидох до Миралисса, седнала сама до огъня, и й зададох въпроса, който вече втора седмица не ми даваше покой: