Шпионинът

Нощта се спусна тъмна и студена и Франсис Уортън с разтуптяно сърце, но с лека стъпка премина през градината зад къщата, за да се отправи към планината, където бе видяла човека, когото сметна за Харви Бърч. Все още бе рано, но тъмнината и страховитостта на ноемврийската нощ по всяко друго време биха я накарали да се върне ужасена, при хората, които току що бе напуснала. Без да спира за да размишлява, тя тръгна напред със бързина, с която сякаш предизвикваше всички възможни препятствия но пътя си и не спря, дори за да си поеме дъх, докато не измина половината разстояние до скалата, до която бе видяла Бърч тази сутрин.

Доброто отношение към жените е сигурен знак, че един народ е цивилизован. И няма друг народ, който може да се похвали повече и топа отношение от американския. Франсис съвсем малко се безпокоеше от мирните и спокойни войници, които седяха край пътя и вечеряха точно срещу полето, през което тя се бе забързала. Те бяха селски хора от източната пехота и тя знаеше, че уважават жените. Но нямаше такова голямо доверие в безразсъдните и непостоянни южняци. Истинските американски войници рядко правеха какъвто и да било безобразия, но тя потръпваше дори само при мисълта за някакво унижение. Ето защо, когато чу равен конски тропот нагоре по пътя, тя инстинктивно се скри в едни шубраци, поникнали край бълбукащия наблизо поток. Патрулът, защото това бе патрул, мина покрай нея без да я забележи и бе погълнат от мелодийката, която си подсвиркваше, може би замислен за някоя друга хубавица, останала на бреговете на Потомак.

Франсис изчака неспокойно да утихнат стъпките и след това се осмели да навлезе навътре в полето, където, уплашена от тъмнината и неизвестността, тя се спря и се замисли за предприетото от нея. Отхвърли назад качулката на пелерината си, потърси опората на едно дърво и се загледа към планината, където бе нейната цел. Тя се издигаше пред нея като огромна пирамида и не се виждаше нищо, освен очертанията й. Върхът едва се различаваше на фона на по-светлите облаци, сред които за кратко проблясваха звезди и отново изчезваха зад мъглите, които вятърът гонеше ниско над повърхността. Ако се върнеше, Хенри и търговецът щяха почти сигурно да прекарат нощта на върха на самото това възвишение, към което тя бе тръгнала, напрягайки очи да зърне светлинка, която да я окуражи, и да си мислят че са в безопасност. Добре обмисления, и както на нея й се стори, коварен план на офицера за залавянето им, все още кънтеше в ушите й и я караше да продължава напред, но самотата, времето, опасността от изкачването, несигурността дали ще намери колибата или, което бе още по-обезкуражаващо, възможността в нея да има непознати хора, при това от лошия тип, я накараха да се върне назад.