Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
— Ни най-малко — отвърна Рут. Просто двете с Мейбъл имаха коренно противоположно отношение към вещите. — Щом Бог е решил, че някоя от тези кукли трябва да се строши, Той може или да я строши сам, или да възложи задачата на дете. Но засега децата не са строшили нищо. Е, вярно, че две-три глави малко са се килнали на една страна, пък и Джо Пел направи нещо на изтеглящия пръстен върху гърба на госпожа Бизли, та сега тя само мънка неразбрано, ала това са единствените по-сериозни щети. Нищо друго.
— Да ме прощаваш, ама продължавам да мисля, че поемаш твърде големи рискове с тези чупливи и безценни неща — рече Мейбъл и изсумтя. — Понякога ми се струва, че през целия си живот съм научила една-едничка истина: децата трошат всичко, което им попадне.
— Тогава сигурно съм имала късмет. Но досега те винаги са се държали много внимателно. Защото ги обичат, предполагам. — Рут направи малка пауза и се понамръщи. — Поне повечето от тях — поправи се тя след това.
Фактът, че не всички деца имаха желание да си играят с „дечицата в класната стая“, а някои дори сякаш се страхуваха от тях, беше нещо, което я озадачаваше и наскърбяваше. Малката Едуина Търлоу, например, която избухна в пронизителен плач, когато майка й я взе за ръка и почти насила я отведе при куклите, седнали на своите мънички пейки и вперили съсредоточени погледи в черната дъска. Самата госпожа Търлоу смяташе куклите на Рут за „чудесни малки създания, прелестни и сладки като шоколад смехоранчета“ и още куп такива изтъркани сравнения, с които искаше да каже колко й харесват и как изобщо не може да разбере защо дъщеря й се бои от тях. Според нея Едуина просто се стеснявала. Рут обаче бе забелязала уплашения блясък в очите на момиченцето, само дето не успя да разубеди майка му (за която мислеше, че е рядко тъпа и упорита жена) да не дърпа насила детето към куклите.
Норма Търлоу повлече малката Едуина към класната стая и тя така се разпищя, че накара Ралф да дотича от избата, където плетеше тръстикови столове. После я успокояваха поне двайсет минути и дори се наложи да я заведат на долния етаж, далеч от куклите. Норма Търлоу щеше да потъне в земята от срам и всеки път, когато хвърляше бесен поглед към Едуина, детето отново избухваше в истерични ридания.
По-късно същата вечер Рут се върна в кабинета и тъжно изгледа своята класна стая, пълна с притихнали ученици (сред които имаше и такива баби и дядовци като госпожа Бизли и Стария Худ, който като го обърнеха наопаки и малко променяха облеклото му, се превръщаше в Големия лош вълк). Питаше се как е възможно така да изплашат малката Едуина. Самото дете така и не можа да даде някакво смислено обяснение: колкото и нежно да го питаха, то просто изпадаше в нови пристъпи на ужас.
— Разстроихте момиченцето — тихо рече Рут на куклите си. — Какво й направихте?
А те само я гледаха със своите стъклени, пришити като копчета очи.
— Хили Браун също се дърпаше от тях, когато майка му дойде да й завериш онзи договор за продажба, помниш ли? — обади се Ралф зад гърба й.
Рут трепна, извърна се и му се усмихна.
— Вярно — отвърна тя. — Хили също реагира странно.
А имаше и други подобни случаи, не много, но достатъчно, за да я карат да се притеснява.
— Хайде, деца. Предавайте се — подкани ги Ралф и постави ръка на кръста на Рут. — Кой от вас уплаши бедното дете?
Куклите го гледаха мълчаливо.
Изведнъж обаче, в продължение на някакъв неуловим миг, Рут усети тръпка на ужас, която пробяга от стомаха й нагоре по гръбначния стълб и почти осезаемо раздвижи прешлените й, подобно на кокален ксилофон, после изчезна…
— Не се притеснявай, Рути — каза Ралф и се наведе към нея.
От аромата на тялото му, както винаги, й се зави свят. Той я прегърна и я целуна, притисна я здраво към себе си и тя усети желанието му.
— Недей — задъха се Рут и се поотдръпна. — Не пред децата.
— Ами пред събраните съчинения на Хенри Стийл Комагър може ли? — засмя се Ралф и я сграбчи в обятията си.
— Идеално — прошепна тя и след секунда осъзна, че роклята й вече е наполовина… не, не — три четвърти, не — четири пети смъкната.
Любиха се трескаво, с огромно удоволствие и от двете страни. От всички страни. Моментната хладна тръпка бе забравена напълно.