Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
При други обстоятелства цялата работа положително щеше да достави поне малко удоволствие на Рут, но през 1972 и 1973 г. нищо не беше в състояние да я зарадва. През 1972 г. Ралф Маккосланд почина. В края на пролетта той започна да се оплаква от непрестанно главоболие, а през юни дясното му око се възпали. Рентгеновата снимка показа тумор в мозъка. Умря през октомври, два дни преди трийсет и седмия си рожден ден.
В погребалната зала Рут дълго стоя и гледа без да откъсва поглед от отворения ковчег. Цяла седмица почти непрекъснато бе плакала и предполагаше, че едва ли някога ще престане, но пред хората не би го показала за нищо на света. Беше все едно да се появи гола на публично място. За присъстващите (а те комай бяха целия град) тя изглеждаше спокойна и невъзмутима, както винаги.
— Сбогом, скъпи — промълви Рут най-накрая и го целуна по устните.
После изхлузи полицейския пръстен от средния пръст на дясната му ръка и го постави на своя. На другия ден отиде с колата до едно ателие в Бангор и си го направи по мярка. Носеше го постоянно чак до смъртта си и макар, че тогава експлозията откъсна ръката от тялото й, нито Бент, нито Джингълс се усъмниха дори за миг чий е пръстенът.
2
Библиотеката обаче не беше единствената обществена дейност на Рут. Всяка есен тя събираше волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания, като в продължение на седем години събраните от нея суми неизменно бяха най-големите в категорията на подобните на Хейвън градчета в щата Мейн. Тайната на успеха й бе съвсем проста: Рут не пропускаше никого. Тя разговаряше любезно и безстрашно с всякакви свъсени и полуграмотни обитатели на покрайнините, които често изглеждаха по-страшни от озъбените си кучета, дето се разхождаха в задните им дворове сред боклуци и останки от стари автомобили и селскостопански инвентар. Така или иначе, в повечето случаи винаги й даваха по нещо. Вероятно голяма част от онези окаяни самотници просто са го правели от изненада, че някой изобщо се е сетил за тях.
При тези посещения веднъж я ухапа куче. Случката беше интересна. Самото куче не бе кой знае колко голямо, но имаше много зъби.
МОРАН, пишеше на пощенската кутия. В къщата освен кучето май други нямаше. То дотича с ръмжене някъде изотзад, докато Рут чукаше по небоядисаната врата на верандата. Тя протегна ръка да го погали, но песът на господин Моран я захапа, после отстъпи и от вълнение направи локва на пода. Рут тръгна надолу по стълбите, като в движение извади от чантичката си носна кърпичка и я омота около кървящата си китка. Кучето се хвърли след нея и отново я ухапа, този път по крака. Тя го ритна и то отстъпи, но докато куцукаше към колата си, песът я настигна и пак впи зъби в глезена й. Сега раната беше наистина сериозна, защото кучето на Моран успя да откъсне немалко парче месо от левия глезен на Рут (която него ден носеше пола, но след това преживяване вече винаги гледаше да е с панталон, когато ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания), после се оттегли в центъра на обраслата с бурени морава пред къщата, където седна и заръмжа, а от провисналия му език се стичаше кръвта на Рут. Само че вместо да се вмъкне в колата и да си тръгне, тя отиде отзад и отвори багажника, като внимаваше да не прави резки движения, за да не би кучето отново да се нахвърли върху нея. Оттам извади старата пушка ремингтън, която я имаше още от шестнайсет годишна възраст и с един изстрел застреля кучето, което пак се канеше да скочи към нея. После вдигна трупа му и го положи върху разгърнати страници от стар вестник в багажника на колата, запали и го откара в кабинета на д-р Дагет — ветеринарният лекар на Огъста, който се грижеше за Питър, кучето на Боби, но впоследствие продаде клиентелата си и се премести във Флорида.