Червено и черно
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червено и черно». Краткое содержание книги:
— Госпожица дьо Ла Мол има ли да заповяда нещо на бащиния си секретар? — запита я той. — В такъв случай той трябва да изслуша нейните заповеди и да ги изпълни почтително; но извън това не е длъжен да ви каже нито дума. На него не му плащат, за да ви съобщава мислите си.
Тези отношения и някои особени съмнения, възникнали у Жулиен, прогониха досадата, която изпитваше редовно в тази гостна, блестяща от разкош, но дето хората се страхуваха от всичко и дето се смяташе неприлично да се шегуваш с каквото и да е.
„Забавно би било, ако тя се е влюбила в мен! Но обича ли ме тя, или не — продължаваше да мисли Жулиен, — моята близка довереница е умна девойка, пред която виждам как трепери цялата къща и най-вече от всички маркиз дьо Кроазноа. Този толкова учтив, толкова приятен, толкова храбър младеж съчетава в себе си всички предимства на знатното потекло и богатството, едното от които само би изпълнило с радост сърцето ми! Той е влюбен до полуда в нея, той ще се ожени за нея. Колко писма ме е карал господин дьо Ла Мол да пиша на двамата нотариуси, които подготвят брачния им договор! И ето аз, обикновен служител, с перо в ръка, два часа по-късно тук, в градината, тържествувам над този премил момък: защото най-сетне предпочитанието е поразително, несъмнено. Може би тя мрази в него тъкмо бъдещия си съпруг. У нея има достатъчно високомерие за това. И благоразположението, което проявява към мене, аз го имам само като слуга-довереник! Но не: или съм полудял, или тя ме ухажва; колкото по-студено и почтително се държа с нея, толкова повече ме търси тя. Това може да е някакъв умисъл, някаква преструвка; но аз виждам как очите й пламват, щом се явя неочаквано. Мигар жените в Париж умеят да се преструват до такава степен? Все едно! Привидно така изглежда за мене, нека се порадваме на тази привидност. Боже мой, колко е хубава тя! Как ми харесват нейните големи сини очи, когато ги видя отблизо, загледани, както става често, в мен! Каква разлика между тази пролет и миналогодишната, когато живеех злочест и само моята воля ме крепеше сред всички тези триста злобни и мръсни лицемери! И аз сам бях станал, кажи-речи, толкова зъл, колкото тях.“
В дните, когато го обхващаше недоверие, Жулиен си мислеше: „Тази девойка се подиграва с мен. Тя се е наговорила с брат си да ме направят за присмех. Но тя, изглежда, така презира брат си за неговото мекодушие! Той е храбър и нищо повече — казваше ми тя. — Той не смее да има нито една мисъл, която да отстъпва от общоприетото. Аз трябва винаги да го защищавам. А тя е млада деветнадесетгодишна девойка. Може ли на такава възраст да не измени нито минута на лицемерието, което си е наложила?
От друга страна, втренчи ли госпожица дьо Ла Мол в мене големите си сини очи с някакво особено изражение, граф Норбер винаги се отдалечава. В това има нещо подозрително; дали той не се възмущава от това, че сестра му удостоява с вниманието си някакъв слуга от техния дом — така чух веднъж да се отзовава за мен Шонският дук.“ При този спомен гневът пропъждаше от душата му всяко друго чувство. „Няма ли този вманиачен дук пристрастие към старинния език?“
„Е, добре де, тя е красива! — продължи Жулиен о освирепял като на тигър поглед. — Аз ще я обладая, после ще избягам и тежко ономува, който се опита да ме спре!“
Тези мечти станаха единствено занятие на Жулиен. Той не можеше да мисли вече за нищо друго. Дните му хвърчаха като часове.
Всеки миг, когато се мъчеше да се залови за някаква сериозна работа, мисълта му го унасяше далеч и след четвърт час той се стрясваше с разтуптяно сърце, с помътена глава, погълнат от една-единствена мисъл: обича ли ме тя?
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВЛАСТТА НА ЕДНА МЛАДА ДЕВОЙКА
Възхищавам се от красотата й, но се боя от нейния ум.