Факторът на Хадес

— Знаеш ли нещо за тази вила, за която спомена Бил? — обърна се към Марти Смит. — Езерото Магуа говори ли ти нещо?

— Там е стаята, където ме заключиха.

— Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

Внезапно Питър прекъсна разговора им.

— Те са след нас. Ще ги задържа. Бързайте напред.

— Не без теб — отказа Смит.

— Не ставай глупав. Трябва да приключиш с Тремон. Аз мога да се грижа за себе си.

Зад тях се чуха приближаващи стъпки. Големият доберман се закова и погледна Питър. Англичанинът тихо му заговори, а после се обърна към Смит.

— Вървете! Веднага. Със Самсон ще прикрием следите ви и ще ви спечелим време. Бързайте! — Наведе се към кучето: — Разбираш ли сигнали с ръка, момчето ми? — Протегна длан и махна встрани. Самсон моментално се втурна на разузнаване. Питър кимна доволно: — Ето, виждате ли? Няма да бъда сам.

— Прав е! — съгласи се Ранди. — Това искаше и Бил.

За секунда Джон стоеше като вцепенен. Очите му зловещо се бяха втренчили в горските сенки. Едрото мускулесто тяло се бе напрегнало, готово за скок. Бил току-що загина, а сега и Питър се излагаше на смъртна опасност, това бе прекалено много. Джон се бе посветил на спасяването на живота, не на неговото отнемане. А сега обстоятелствата го бяха привързали към безнадеждната примка на смъртта.

Погледна обветреното и загоряло лице на Питър. В проницателните очи се четеше едно послание: „Остави ме. Това е моя работа.“

Смит кимна.

— Добре. Марти, следвай ме. Успех, Питър.

— Чудесно! — англичанинът се обърна и решително се насочи към горските сенки, сякаш целият му живот се бе съсредоточил в този момент.

Джон, Марти и Ранди бързо потънаха сред дърветата. Зад тях се чу дълъг откос, последван от нечий предсмъртен вик.

— Питър ли беше? — разтревожено попита Марти. — Дали не е ранен? Може би трябва да се върнем?

— Това беше неговият хеклер и кох — увери го Смит, въпреки че самият не беше сигурен.

Марти неубедено кимна, спомняйки си безкрайните дни в близост с отровното чувство за хумор на англичанина и дразнещите му навици.

— Надявам се, че си прав. Аз… май започнах да го харесвам.

Продължиха да вървят. Гората беше тиха и само от време на време я раздираше някой изстрел. Всеки път този звук сякаш пронизваше Джон. След това настъпи пълна тишина. Така стана по-зле. Питър може би лежеше, облян от собствената си кръв. Може би някъде умираше в самота. Накрая излязоха на една тиха алея, паралелна на шосе 5. Бързо прикриха оръжията си под дрехите и свиха по улицата, където Джон и Ранди бяха паркирали колата си.

Преди да я приближат, предпазливо се разпръснаха.

Наоколо бе пусто и никой не се опита да ги спре. Марти въздъхна облекчено и се качи на задната седалка. Джон седна на шофьорското място. Ранди се настани до него и постави автомата в скута си. След час пристигнаха на летището в Орискани — Утика. Наеха малък самолет и полетяха към обширната пустош на щатския парк Адирондак.