Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Невъзможно — прошепна мхаби. — Духовете…
— Са били някога от плът, мила. Някога са били смъртни. Първородните риви може би? Вяра — добави той с нежна усмивка — винаги е обична любовница. И тъй, щом свършат сутрешните очищения, Круппе очаква да види, че въпросните вещи те красят. В дните идни и в нощите бъдни, Съсъд свещен, придържай се строго към тази вяра.
Мхаби не можа да отвърне нищо. Круппе й подаде кутията и тя я прие.
„Как го разбра? Точно тази сутрин, това пробуждане сред пепелищата на самотата. Лишена от вярата, която съм таила цял живот. Как, мило мое, измамно човече, го разбра?“
Даруджистанецът отстъпи назад с въздишка.
— Тежестите на доставката изнуриха Круппе и той премаля от глад! Въпросното ковчеже разтрепери тези тъй изтънчени придатъци.
Тя се усмихна.
— Тежестите на доставката ли, Круппе? И аз мога да кажа едно-две неща…
— Несъмнено, ала не се отчайвай, че не ще получиш справедлива награда, момиче. — Намигна, обърна се и се заклатушка нанякъде. След няколко крачки обаче спря. — А, Круппе трябва още да те уведоми, че Вяра си има близнак, също толкова мил и сладък, и той е Блян. Да пренебрегнеш тази сладост е да откажеш истинския й дар, дете. — Махна широко с ръка и си тръгна.
След няколко мига се скри от очите й. „Също като Манек, наистина. Заровил си нещо тук, нали, Круппе? Вяра и блянове. Блянове за надежда и копнежи? Или блянове за сън?… Чия пътека пресякох тази нощ?“
На осемдесет и пет левги на североизток Пикър се отпусна на тревистия склон и загледа примижала как последните кворли — малки петънца на фона на морскосиньото небе — се стопиха на запад.
— Ако трябва да сядам още веднъж на едно от тия — изръмжа Анци, — по-добре някой да ме убие още сега и ще го благословя за милостта.
Ефрейторката затвори очи.
— Ако ми даваш разрешение да ти извия врата, Анци, ще се обзаложа, че още днес някой ще те качи горе.
— Що за ужасни приказки, Пикър? Какво ме е направило толкова непопулярен? Че аз нищо на никой по никой начин не съм направил, нали?
— Чакай малко да схвана какво каза току-що, и ще ти отговоря честно.
— Пълни глупости. И ти го знаеш. — Той сниши глас. — Все едно, капитанът е виновен.
— Не, не е той, сержант, и това твое мърморене е адски нечестно, и престани, защото най-накрая ще си докараш да те заплюе някой с отрова в окото. Това ни го спретнаха Уискиджак и Дужек. Ако искаш да ругаеш някого, пробвай с тях.
— Да ругая Уискиджак и Едноръкия? А, не.
— Тогава престани да ръмжиш.
— Това, че се обръщаш с такъв тон към по-старши, ти спечели ролята на тъпака за днес, ефрейтор. Може и за утре, ако реша.
— Богове — промърмори тя. — Мразя ниски мъже с големи мустаци.
— Лично го взимаме, а? Добре, можеш и котлетата и чиниите да лъснеш довечера. А и съм си наумил едно доста сложно ядене. Козинявец с пълнеж от смокини…
Пикър се ококори.
— Няма да ни караш да ядем власеницата на Спиндъл, нали? Със смокини?
— Зайци, идиотке! Ония, четирикраките, дето живеят в дупки, видях два в торбата с провизиите. Със смокини, да. Варени. И сос от червенуги, с раци…
Пикър изпъшка.
— Аз оставам на власеница, мерси.
Пътуването се бе оказало мъчително, с редки и много кратки кацания за почивка. А и Черните моранти не бяха кой знае каква компания. Мълчаливи, надменни и мрачни — Пикър така и не беше видяла някой да си свали бронята. Носеха си я като втора хитинова кожа. От отряда им, който ги беше превозил до подножието на Баргаст, беше останал само командирът им, Туист, с кворла си. Задачата по общуването с Черния морант се беше паднала на капитан Паран — „Опонн да му даде късмета си дано…“
Кворлите ги бяха издигали високо — летяха през нощта и въздухът беше леден. Всички мускули я боляха. Затвори отново очи и се заслуша в шума на малкия лагер, стягащ се отново за път. Анци не спираше да ниже безкрайните си оплаквания.