Картел

Не, Лети, не мога вече да се върна назад; не мога да се спра, не мога да „им“ заявя, че се отказвам. Защото в следващия миг всички ще бъдем убити. И то, опасявам се, по кошмарен начин. Където и да отидем, във всяка точка на света. Дори и да използваме до грош тези половин милиард долара. Важното е не да си мъртъв богаташ, а да си жив милиардер. „Те“ биха ни намерили; Убиеца би ни намерил. Вземи случая с Гантри например, макар че той успя да „им“ избяга с джонката си на другия край на света. „Те“ ще го убият, бъди убедена.

Съжалявам, Лети, но е така.

Всъщност не. Не съжалявам чак толкова. Харесвам това, което правя; харесвам и властта, която то ми дава. Доказвам на самия себе си на какво съм способен. А и съм на път да достигна върха в кариерата си. Хрумна ми една гениална идея, наистина гениална. И заминавам именно за да я приложа на практика.

Лети, откога знаеш и защо си мълча? Дълго време се възхищавах на твоята дискретност. Съжалявам, че трябва да ти го казвам, но ти ме разочарова. Знам, не е много логично, но у нас винаги има по нещо, което не се подчинява на логиката.

— Искаш ли още кафе, Джими? Изчакай поне момичетата да станат, преди пак да се затвориш в кабинета си.

Макартър не можа да произнесе нито една от фразите, които си беше наумил. По-късно натрапчиво щеше да го измъчва въпросът как биха се развили нещата, ако се бе престрашил да направи пълни признания.

Впрочем това не би променило нищо в ужасяващия механизъм. Абсолютно нищо. Прекалено много беше закъснял. Най-малко с десет години.