Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Бизоновото чело се обърна и закрачи надолу. Мечешко сърце го последва изправен и горд, като мъж, който никога не е разменял и една сантиментална дума с жена.
Докато беше още светло, не биваше да напускат бивака. Но щом се стъмни, отстъплението започна. Апачите навлязоха в ходника, всеки носеше оръжията си и онова, от което смяташе, че не може да се лиши. Когато влезе и последният, камъкът бе отново изтикан, колоната се раздвижи — начело беше Бизоновото чело, а ариергардът се заемаше от Стернау. Този носеше със себе си и буренцето барут. Щом шествието премина стълбите, той минира ходника и запали фитила. Сетне последва останалите. Преминаха подземната галерия без светлина, стигнаха благополучно изхода и незабавно го затрупаха. Тъкмо бяха приключили и доловиха приглушен тътнеж като от далечен земетръс, но не просветна издайническа светлина, въпреки че Стернау напрегнато се взираше в руините. Мината беше избухнала и срутила ходника. Вече никой не можеше да каже как са се изплъзнали.
Сега нещата опираха до доставянето на около двеста коня — не дребна работа наистина, но пък не и тежка, тъй като недалеч от долината пасяха със стотици. Бяха изпратени съгледвачи да разберат как се пазят животните. Те се върнаха с известието, че са забелязали само трима пазачи. Изпратиха ги напред да ги обезвредят, след което останалите ги последваха, като всеки носеше имуществото си. Конете бяха индиански, така че оставиха червенокожите да се приближат без да изпръхтят или проявят някакъв друг признак на безпокойство.
По заповед на Стернау се действаше много предпазливо. Не биваше всички изведнъж да възседнат и да яздят в група, защото това би обърнало внимание на команчите. Напротив, всеки отиде, отведе си тихо животното на достатъчно далечно разстояние и едва тогава го яхна. Поради меката прерийна почва конекрадството премина безшумно, а когато се сипна утрото и бяха намерени труповете на пазачите, апачите бяха оставили зад себе си половин ден път. Разочарованието на команчите беше огромно. Напразно търсеха обяснение на мистериозното изчезване на враговете, докато освободеният от Стернау съгледвач не им разкри истината.
Шестнадесета глава
Безследно изчезнали
В щата Колима на западния бряг на Мексико е разположено превъзходното пристанище Мансанильо. Местността е плодородна, жителите въртят значителна търговия, така че в Мансанильо хвърлят котва и кораби с немалък тонаж.
Точно сега в пристанището лежеше един такъв кораб. Изглеждаше съвсем нов и предлагаше радваща окото гледка. Под въздействието му вероятно се намираха и двамата мъже, които бяха застанали един до друг на брега и разглеждаха морския съд.
— Carajo, красиво нещо! — обади се единият. Той отдавна вече не беше млад, имаше сухо, източено телосложение и носеше кариран костюм. — Строен е в американска корабостроителница.
— Това се вижда от пръв поглед — рече другият, с кокалеста, четвъртита фигура, която човек би могъл да сметне за моряшка, ако оня не бе напъхал краката си в изпокъсани лачени ботуши, а на ръцете нахлузил кожени ръкавици.
— Дали няма да може да се монтира замаскиран артилерийски борд, а? — подхвърли първият.
— Само не питайте, капитане. Та нали разбирате от тези неща повече от мен!
— Мислиш ли? Ха-ха-ха! Но не ме наричай капитан, иначе ще се изтървеш и някъде, където ни слушат. Аз съм достопочтеният театрален директор Гусман, а ти си моят… е… как се казваше онова…
— Режисьор!
— Да, моят режисьор Хермило Мартинес. Разбра ли?
— Да, да, така е, сеньор директор! — отвърна другият с нескопосан поклон.
Директорът продължи да пита:
— Закъде ли може да е предназначен корабът?
— Кой го знае. Ама не е трудно да се разбере. Юнгата там в лодката изглежда принадлежи към екипажа.
Те пристъпиха по-близо до брега, където се полюляваше вързана на дебело въже една капитанска лодка. В нея седеше шестнайсетинагодишен юноша и зяпаше дяволито двете чудновати фигури. Когато стигнаха до лодката, директорът попита:
— Ах, сеньор, да не би да сте от онзи кораб там?
Младежът още никога не беше наричан сеньор, ето защо си състави добро мнение за двамата мъже, които се отнасяха към него с такава вежливост.
— Да — отговори той.
— Как се казва корабът?
— «Лейди». Ама то си е изписано със златни букви!
— Да, да, не видях веднага, сеньор. И капитан ли има този красив кораб?