Съдба
- Автор: Бэгшоу Луиза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Руева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съдба». Краткое содержание книги:
Години по-късно, на бляскаво парти в Манхатън, красивата Кейт привлича вниманието на медийния магнат Маркъс Броудър. Не след дълго той й предлага брак. На пръв поглед Маркъс е олицетворение на мечтите й: властен, красив, изтънчен и безумно богат. Тайна сватбена церемония в луксозен хотел поставя началото на охолния им съвместен живот.
Но ежедневното пазаруване на скъпи дрехи и бижута, храненето в изискани ресторанти и посещението на салони за красота скоро отегчават Кейт до смърт. Младата жена осъзнава, че копнее за истинска любов и кариера, които да осмислят дните й.
Кейт се осмелява да поиска развод и предизвиква гнева на унизения Маркъс, който заплашва да я унищожи. Тя започва нов живот, но първо трябва да се пребори с миналото си. И да повярва в съдбата, която й е отредила необикновена роля.
Къде беше Дейвид? От излизането на статията той не се бе обаждал, не й беше пращал съобщение. На горните етажи на сградата цареше хаос, асистенти търчаха нагоре-надолу, телефоните звъняха на пожар, корпоративният му съвет се бореше да овладее положението. Никой не разговаряше с нея. И Кейт не смееше да пита. Той може би бе затворен в някоя стая с още адвокати; може би се срещаше с големите инвеститори, разговаряше с дистрибуторите, банкерите, брокерите или нещо друго.
„И защо да ми се обажда?“ — запита се нещастно Кейт. Бе рискувал всичко и ги бяха хванали. Сега покрай тях всичко се сгромолясваше. Беше истинска катастрофа. И щом Дейвид Ейбрамс вземеше този вестник, изправен пред краха на компанията си, той щеше да види всичко, което бе изложено сега върху бюрото й, изобличаващите снимки, целия й живот в снимки…
Всички богати момченца. Магнатите. Тичането й след богаташите до появата на голямата риба Маркъс Броудър, собственият й мегазаможен принц от приказките, от когото се очакваше да спаси живота й…
И който се канеше да съсипе този на мъжа, когото обичаше тя.
Това беше глупаво. Толкова ужасно глупаво. Маркъс нямаше нужда от тази компания. Кейт знаеше, че не става въпрос за Ейбрамс. Ставаше въпрос за нея.
Можеше да се измъкне през задния вход на сградата. Тя звънна на асистентката си.
— Ще изляза от офиса за малко.
— Да, госпожице Фокс — отвърна момичето с предпазливо неутрален тон. Никой нямаше да тръгне да оспорва намерението й, нали така?
— Телефонът ми ще е изключен. — Точно сега не й се разговаряше с журналисти. — Просто приемай съобщенията. Казвай, че съм на съвещание.
И наистина отиваше на съвещание. На едно от най-важните съвещания в живота си.
Двадесет и четвърта глава
Божичко, това си беше проклет кошмар.
За Дейвид Ейбрамс не бе характерно да преувеличава нещата. Дори в главата си. Но паниката, която цареше на етажа с директорските кабинети, не беше от най-приятните. Инвестиционните му банкери се скупчиха в единия край на кабинета му, крещейки по мобилните си телефони. Адвокатите му бяха в другия край, седнали на някакви временни бюра, набързо докарани за целта. Дори личният му брокер се бе появил.
— Акциите се покачват. С две осми през последните пет минути.
— Броудър вдигна офертата си! — изкрещя един банкер от ъгъла. — Седемдесет и пет за акция!
— Мамка му. Уостайн продават — извика друг към Ейбрамс. — Не мога да ги разубедя.
Проклятие. Братята Уостайн притежаваха осем процента от акциите му, което си беше сериозен дял.
— Свържи ме с Джейкъб Уостайн — извика Дейвид на асистентката си. Тя набра няколко цифри на телефона си. Той виждаше изписаното на хубавото й лице притеснение, предизвикано от напрегнатата обстановка. Работното й място нямаше да оцелее след оттеглянето му.
— Ох, секретарката му твърди, че в момента провежда друг разговор — почти прошепна тя. — Може ли да ви се обади по-късно?
Уостайн искаше да го отсвири. Дейвид притисна пръсти към челото си. Един по един акционерите се отцепваха, отправяйки се към Броудър. Ако не успееше да спре тази бъркотия, компанията му, работата на живота му, щеше да бъде заграбена.
— Не! Не може да ми се обади по-късно! Кажи му, че е спешно! — тросна се той.
Загледа я как се опитва да спори с момичето от другата страна на линията.
Това не беше добре. Изобщо не беше добре.
Кейт се возеше към северната част на града на задната седалка на едно жълто такси, в което се почувства като в мъничък, краткотраен оазис на мира. Шофьорът беше ливанец и слушаше диск с музика от Близкия изток в колата си, в която миришеше на цигари. Кейт носеше бейзболна шапка на „Ню Йорк Метс“, обикновена черна тениска, дънки, маратонки; дрехи, които държеше в чантата си за фитнес, в случай че се наложи да се преоблече. Преди никога не го бе правила. Този следобед се бе зарадвала на анонимността си.