Часовникът на Пандора
- Автор: Нанс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
— Да не е пък НЛО? — зачуди се диспечерът.
Юри тъкмо зави на север за втора обиколка, когато сигналът от боинга засвятка на радара му. Както бе очаквал, „Куантъм“-66 летеше право към пистата.
— Падна ли ми най-сетне!
Той се втурна към целта и на половин километър от нея направи остър вираж с 60 градуса десен наклон. Боингът вече бе съвсем близо до плитчините — силуетът му се очертаваше смътно в утринната дрезгавина. В никакъв случай не биваше да достигне бреговата линия. Юри слезе на 30 метра над морското равнище и насочи ракетата към вътрешния ляв двигател.
По дяволите! Беше забравил да спусне десния ракетоносач! Пресегна се бързо и щракна ключето, но носачът не помръдна. Натисна втори път, трети, ала механизмът отказа да се задейства — явно бе изключен от електрическата мрежа.
Зад всяко от пилотските кресла имаше по десетина редици превключватели. Само че кой от допълнително монтираните в Украйна беше в електроверигата, управляваща въоръжението? Май беше чак на осмия ред от отсрещната страна, зад стола на втория пилот. Как да го достигне? Би било чисто самоубийство да прави акробатики, докато самолетът е само на 30 метра височина.
Съзнавайки, че отново ще бъде засечен от диспечерския радар, той увеличи тягата, изкачи се на 300 метра и премина на автопилот. Наклони се встрани, провря глава зад съседния стол и се вторачи в стената, но не можа да разпознае търсения бутон. Присви очи и се опита да разчете схемата, но тя се оказа неразгадаема.
Оставаха само петнайсет километра. Сега или никога, рече си Юри и поднови опитите си. Изпънал тяло в почти хоризонтално положение, той завъртя глава във всички посоки. Вече бе изгубил надежда, когато най-неочаквано, почти в края на редицата превключватели, съзря надпис „носач“.
Пресегна се, но бутонът бе твърде далеч. Наведе се още малко встрани и зашари с пръсти във въздуха — рискуваше всеки момент да се изтърколи на пода. Ръката му взе да отмалява. Стисна зъби и продължи да се пресята, докато с върха на показалеца си напипа копчето и го бутна навътре.
Въздъхна с облекчение и понечи да се изправи, но бутонът щракна и изхвръкна пак навън.
Юри изпсува гневно. До пистата оставаха осем километра, а боингът бе само на четири километра от нея. Нямаше да успее да изстреля ракетата.
Събра сетни сили и отново се пресегна към редицата копчета. Всичко го болеше — имаше чувството, че сухожилията му ще се скъсат. Този път обаче сякаш по-лесно се добра до бутона и не махна пръста си от него, докато не се увери, че е влязъл достатъчно навътре. В същото време с другата си ръка опипа командното табло и натисна ключето, задвижващо ракетоносача. Изчака да чуе познатото бръмчене на моторите, изправи се бързо и погледна индикаторите.
Сърцето му се сви — „Куантъм“-66 беше на 300–400 метра пред него и все още летеше доста ниско. Пресметна, че докато се снижи и заеме позиция за обстрел, боингът вече ще е стигнал пистата. Кацне ли и той на летището, веднага ще го арестуват, а нямаше достатъчно гориво, за да отлети на друго място. Нима трябваше да се сбогува с живота и да се гмурне в океана? Не, той не беше от хората, които лесно се предават. Та нали досега винаги бе намирал изход и от най-трудните положения.
А защо пък да не взриви боинга върху полосата? Вероятността да се спаси след това наистина бе нищожна, но все пак съществуваше. Ще зареже гълфстрийма в крайбрежните води и ще доплува до брега, а там все някак ще се оправи с малобройната охрана. Колко му е да скалъпи някоя историйка? Беше длъжен поне да опита.
Пообнадежден, Юри наклони самолета силно надясно. Щеше да направи вираж и да застане зад опашката на боинга. Ако противникът запусне допълнителната силова установка, това ще е нова цел за ракетата и тя ще се забие право в ауспуха. От подобен удар не би оцеляла дори яка машина като „Боинг 747“.
Холанд подаде команда за ново положение на задкрилките и намали вертикалната скорост на 3,5 м/сек — до пистата оставаше малко повече от половин километър. На летището не се забелязваше някакво особено раздвижване, а и от кулата не проблясваха предупредителни сигнали — диспечерите явно не бяха усетили боинга.
Редовните светлини обаче бяха включени и пистата вече се виждаше, макар и неясно, под развиделяващото се небе.
— Джеймс! — извика тревожно Роб. — Има несинхронно спускане на задкрилките!