Златният дявол

— Ами корабокруширалия кораб? — попитах. — Ами златото?

— Предполагах, че Хосе ще се откаже. И той като Гонзало щеше да реши, че съм си измислил всичко. Но знаех, че Белочек няма да се уплаши и ще стигне до Пунта Пердида. Затова казах на падрето да дойде да ме извика веднага, щом той пристигне.

— Но падрето…

— Да. — Дан изведнъж пребледня. Мисълта за обезобразяването на падрето го караше да се чувства физически зле. — В Пунта Пердида никак не обичат пришълците. Не им харесва, когато местни контактуват с външни хора. Вярват, че потъналото злато е прокълнато и не трябва никога да бъде извадено. Очевидно идеята да се върна с пълна лодка престъпници да го вадя никак не им е допаднала. Сигурно са дали на падрето да се разбере.

Предположих, че навярно моето посещение при свещеника е довело до ослепяването му.

— Падре Рамон е изпратен в Пунта Пердида от епископа на Гуадалахара. Очевидно на всеки десет години диоцезът прави опит да върне заблуденото стадо в лоното си. Рамон служеше там от около година. Според мен така и не са го приели.

Не разбирах как е възможна такава жестокост.

— Старият свещеник е виновен — каза Дан. Отчето с очилата, онзи, за когото ми каза, че водел парада.

— Белочек смяташе, че е магьосник. Пряк потомък на африканските роби.

— Сигурно — отвърна Дан. — Снощи го видях в действие.

След като се крил седмици наред в планината, Дан предусетил, че нещо не е наред и решил да се върне в градчето. Когато пристигнал, намерил падрето ослепен и с отрязан език, а яхтата на Белочек — закотвена в залива. Чакал докато се стъмни, след това се промъкнал до брега и откраднал една лодка, за да види какво става.

— Старият свещеник стоеше на края на кея с група последователи. Пееше нещо от ритуалите на Шанго и размахваше маракас във въздуха. За минути излезе силен вятър. Скоро се развихри и бурята. Ако не бях здравомислещ, щях да реша, че магийките му са предизвикали бурята.

Чудех се дали наистина не е така. Белочек бе намекнал подобно нещо. Може би прапрапрадядо му, окован във вериги в мрака на товарното помещение, е мълвял същото заклинание и с него е предизвикал гибелта на «Аргонавт».

Дан изчакал молещите си да се разпръснат, след това изтеглил лодката на вода и поел към «Магьосник». Когато стигнал, бурята била в разгара си. Качил се на борда и забелязал Ева, приведена над някакво тяло на ръба на яхтата.

— Последното нещо, което очаквах, е да открия, че тялото е твое.

Нямал представа, че съм дошъл в Мексико да го търся. Очаквал да открие Белочек на лодката, а не жена, извършваща убийство.

Ева, моята убийца. Семето на капитан Брага. Сякаш и страстта ми към нея беше някакъв вид алчност.

— Ами скатът? — попитах. — Как го избегна, докато търсеше кораба?

— Не съм го засичал — отвърна той.

— Никога?

— Снощи за първи път го зърнах.

Стори ми се невероятно. Да се гмурка толкова дни и да не го види нито веднъж? Ама разбира се, нали е открил потъналия кораб чак с последната си кислородна бутилка. Не е попаднал в неприкосновената му тъмнина, не е нарушил смъртоносното му табу. Сигурно това е спасило живота му, но незнайно защо се почувствах разочарован. Стори ми се, че Дан е пропуснал нещо жизненоважно, нещо възраждащо и истинско. Мигът, в който влиза в тъмните води, намира златото, изправя се лице в лице с Белия дявол — това бяха все мрачни съкровища, много по-ценни от блестящия метал. Дори сега потръпвах от възбуда.