Златният дявол

— Събуди се, Джак. Събуди се. — Дан разтърсваше раменете ми. Отворих очи и промърморих нещо.

Сега Дан заговори строго.

— Не ме оставяй, по дяволите. Не припадай пак. Дръж си очите отворени. Съсредоточи се. Не се оставяй да потънеш, чу ли?

Тегленето на смъртта. Не знам защо, но си мислех за черен чадър, върху който се стича обилен дъжд. И за Дъф в детския ковчег, горящ на кладата.

— Те са мъртви — промълвих.

— Кои?

— Рок. И Дъф.

Дан поклати невярващо глава.

— Убити са — казах.

Изглеждаше поразен. Взираше се в мен напрегнато, после заговори:

— Разкажи ми какво се случи, Джак. Разкажи ми всичко.

Не исках да му разказвам. Не исках да си спомням. Историята звучеше невероятно. Кой би й повярвал? Исках да забравя всичко, но знаех, че чрез забравата пак ще изгубя себе си. Щях да пропадна в тъмнината, която ме привличаше и приспиваше. Затова направих каквото ми каза, разказах му какво се бе случило. Кой бе умрял, кога, как и защо. Изхвърлих всичката тъмнина от себе си, не спестих нищо. Нищо не забравих, нищо не пропуснах и не отрекох. Разказах му ужасната си история за смъртта, за да остана жив.

Когато свърших, вече се бе стъмнило. Разказът ме бе изтощил, но незнайно защо се чувствах по-бодър и съсредоточен. Дан ме изслуша, без да каже дума. Накрая заговори.

— Ако ти не ми разказваше тази история… ако не бях ходил на онова проклето място… ако не бях виждал ската със собствените си очи… нямаше да повярвам и на една твоя дума. — След това пак млъкна.

Пуерто Валарта вече се виждаше. Градът блестеше в далечината с малки светлинки като звездите на небето. Мариачите засвириха балада, бавна прочувствена мелодия, а купонджиите на кораба започнаха да присядат по седалките. Свалиха маските, довършваха питиетата и си говореха или се подпираха на перилата в очакване на завръщането си към света. Дъгата светлинни около залива привличаше погледите им и ги омагьосваше като диаманти около женска шия. Даниел също се взираше в далечината със замечтан, пълен с копнеж поглед. Питах го откога пътува, къде е бил и защо.

— Криех се в планината — отвърна той. — Живеех в ранчото на моя приятел хуичол Себастиан.

Обясни, че след като открил корабокруширалия «Аргонавт», отишъл в Пуерто Валарта, за да изпрати писмото с монетата на Белочек и да напълни кислородните си маски; Тогава чрез Гонзало, Хосе открил, че се е върнал в града и заповядал на горилите си да го хванат.

— Една сделка се провали — каза Дан. — Дължах пари на Хосе. Много пари. Затова избягах в планината. Този път той искаше кръв. Нямаше да приеме никакви извинения. Знаеш го какъв беше.

Наистина знаех. Очевидно бе заплашвал и Дан със сгъваемия си нож.

— Единственият начин да се спася бе да му разкажа за златото. Не му казах, че вече съм го намерил, само че мисля, че мога да го намеря.