Отсенки от себе си

ТенСуун извади парче метал, сребрист, дълъг колкото пръст. Имаше ли червеникав оттенък, или това беше просто кръв? Уакс погледна металните линии и откри, че макар да виждаше клина, линията е по-мътна, отколкото трябва. Хемалургия.

— Един клин — произнесе ТенСуун, като го преобръщаше и оглеждаше. — Още един и Хармония би могъл да овладее тези зверове. Как е възможно такава промяна да настъпи само от един-единствен клин? Това е хемалургия, която далеч надвишава познанията ми, блюстителю.

Уакс поклати глава и също огледа създанията. Не за да види дали все още представляват заплаха, а за да се увери, че няма да оставят някое от тях да умира с часове от раните си. Откри, че една жена е все още жива, парализирана от изстрела в гърба. Гледаше го с тези човешки оформени, но все пак чуждоземно тъмни очи. Каквото и да се бе случило на тези хора, поне трябваше да запазят очите си.

Уакс опря дулото на пушката в окото й и стреля нагоре към мозъка. След това затвори собствените си очи и отправи… какво? Молитва към Хармония? Хармония не беше помогнал на тези хора.

Направих нещо, за да помогна… Думите, прошепнати му в миналото. Спомен от последния път, когато Хармония му бе проговорил. Изпратих теб.

Уакс не беше сигурен дали това е достатъчно, не и този път.

— Кажи ми, че ще се погрижиш тези хора да бъдат погребани — каза Уакс.

— Ще го направя — каза ТенСуун. В същия момент някъде отдалеч се разнесе вой. — Идват още от тях. Тук ли ще ги посрещнем, или ще бягаме?

— Можеш ли да ни измъкнеш? — попита Уакс, като презареждаше пушката.

— Може би. Не по традиционния начин, но има начин.

— Да вървим тогава — взе решение Уакс. — Това е поредното отвличане на внимание, ТенСуун. Тези създания тръгнаха след нас едва след като напуснахме предишната камера.

ТенСуун кимна, като изпусна тялото си на земята и отново абсорбира костите на хрътката. Изминаха няколко секунди, преди отново да се е възстановил, като се изключи козината. Тя започна да никне от кожата, докато ТенСуун тръгваше към вратата. Козината се изливаше на вълни, докато тялото на кандрата я подреждаше и изтласкваше навън.

Уакс грабна фенера си и двамата затичаха. ТенСуун отново водеше.

— Ето натам тръгна, момчета! — извика Уейн, като сочеше в тъмното. — Мръсният му измамник. Вие тръгнете насам, а аз в другата посока и ще го сгащим между нас, така да знаете!

Малкият отряд от мъже с него — въоръжени с гаечни ключове и метли — се отцепи в радостна, дрънчаща тълпа от проклятия и отмъстителност. Уейн продължи да ги окуражава, докато тичаше с всички сили назад, в другата посока. Най-накрая забави крачка, най-сетне останал сам, и поклати глава. Не бяха лоши момчета, въпреки факта, че общият им акъл беше колкото този на тухла.