Роксолана
- Автор: Загребелни Павло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роксолана». Краткое содержание книги:
Овладяла върховете на тогавашната източна и европейска култура, тази забележителна жена под името Роксолана влиза в историята и играе значителна роля в политическия живот на своето време.
Роксолана очакваше кога ще пуснат при нея човека, който беше й спасил живота. Тя нямаше покои извън стените на харема, затова беше принудена да използва султанските. Вече знаеше, че именно в тези изографисани от венецианеца Джентиле Белини стаички Сюлейман обичаше да се усамотява с Ибрахим и често нощуваше там, като забравяше за своята Хурем.
Роксолана беше пазена от двама евнуси, скрити в съседната стая, а младият еничарин Хасан ага трябваше да бъде доведен и следен лично от главния евнух Ибрахим, понеже султанката беше най-голямата държавна ценност. „Държавната ценност“ тъжно се усмихваше. Като че ли човекът, който беше й спасил живота, можеше да посегне на този живот. Каква нелепост и безсмислица!…
Седеше на ниския миндер цялата в бяло и сърма, широката дреха беше раздиплена върху миндера като бели криле, криле за красота, а не за полет. Не можеш да литнеш вече, Настася, ех, не можеш да отлетиш оттука!
Главният евнух въведе еничарина безшумно и неочаквано. Еничаринът се хвърли на пода, поклони се, твърдите поли на дрехата му пречеха. Този млад, силен и гъвкав мъж веднага загуби своята напетост и беше просто тъжно и болно да го гледаш.
— Стани — заповяда му Роксолана. Не обичаше поклоните. Не вярваше на онези, които обичаха да се кланят. Кланя се, а ножът му в пазвата.
Той вдигна глава и изправи гръб, ала си оставаше на колене. Главният евнух, който стоеше зад него като стълб, само се поклони на султанката и сега се забавляваше с унижението на еничарина.
— Изправи се — отново нареди на Хасан ага Роксолана. Той се надигна плахо, беше висок почти колкото главния евнух, ала не така дебел, а гъвкав като топола в степта, с хубави сиви очи, с приятно лице, което уплахата малко разваляше.
— Не трябва да се боиш от мене — усмихна се Роксолана. — Искам да ти благодаря за голямата услуга, която направи на султана.
Еничаринът отново падна на колене. Наистина странен еничарин. Съвсем не приличаше на онези главорези, които карат дори самия султан да слиза от коня, да отива при тях пеша, едва ли не да им се кланя, да се унижава и да ги моли.
— Стани! — вече строго изрече тя. — Не ми харесва, дето непрекъснато падаш на колене.
Ала еничаринът не я слушаше. На колене пристъпи към нея, та чак главният евнух застрашително се размърда, сякаш искаше да го задържи, притисна ръце към гърдите си и неочаквано (боже мой, счува ли й се, или е истина?) заговори на родния й език:
— Ваше величество, скъпа султанке, вярно ли е дето казват, че сте от Украйна? Вярно ли е? Кажете ми, ваше величество, умолявам ви в името на всичко свято!
Тя така се стъписа, че дори не успя да се престори, че не чува тези думи, сякаш не се отнасят за нея. Едва не скочи към него, не го хвана за ръце и не го вдигна от килима.
— От Украйна ли сте? Ваше величество! Истина ли говорят всички?
— Аз сега мисля и говоря по турски — спокойно промълви Роксолана.
Тогава той повтори въпроса си на турски, и без да дочака отговор, и на арабски и персийски, но Роксолана мълчеше. През петте години за първи път срещаше човек от родната земя и вълнението, което я обзе, беше безкрайно, а стъписването — неописуемо. Досега не беше възможно да потърси никого, затворена зад вратите на харема, загрижена от упоритото старание да се утвърди, да победи, да се извиси над света на унижението и безправието. Измъкна се едва ли не с цената на собствения си живот и живота на децата — и ето ти подарък на съдбата! Човек от нейната родина! И очите му сиви като соколово крило, и езикът благ и напевен, и душата му незагрубяла дори от жестокия еничарски бит. Гледаше Хасан и не го виждаше. Пред нея стоеше сякаш Рогатин, бащината къща и зеленеещите като коприна степи, а над тях слънцето — никъде в света няма такова гальовно слънце! Тя като че ли не беше тук. А този юнак — тук ли беше, или не?
— Как те наричаха? — неочаквано попита Роксолана енича-рина.
— Васил.
— Откъде са те взели?
— Не зная. Бях малък. Помня степта, рекичката и върбите. Нищо повече.
— Но езика помниш!
— Щях да го забравя вече, ама сред аджемите и еничарите има земляци. Ала малко. Нашите повече ги избиват, преди да ги докарат чак тук.
— Можеш ли да подбереш няколко верни другари?