Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
— Той идвал ли е тук? — попита Марино.
— Не! — поклати глава жената и сключи ръце пред себе си.
— Наистина? — изгледа я саркастично едрият полицай. — Откъде си толкова сигурна, след като нямаш представа за кого говорим? Може би е млекарят. Може би се е отбивал да поиграете на твоите игри… Не знаеш за кого говорим, но бързаш да заявиш, че никога не е идвал в дома ти!
— Няма да позволя подобно отношение! — извика госпожа Полсън и се обърна към Скарпета.
— Отговорете на въпроса, моля! — отсече патоложката и прикова тежкия си поглед в лицето на домакинята.
— Вече ви казах, че…
— Аз пък ще ти кажа, че шибаните му отпечатъци бяха в стаята на Джили! — кресна Марино и заплашително пристъпи към нея. — Ти ли покани малкото червенокосо копеленце за някоя от твоите игрички? Така ли беше, Сузи?
— Не! — изкрещя тя и сълзите й рукнаха. — Там не живее никой! Имаше някаква бабичка, но нея отдавна я няма. Може би са се мяркали разни хора, но никой не е живял там, заклевам се! Неговите отпечатъци? О, Боже! Моето малко момиченце! Господи! — Риданията я задавиха, устата й се разкриви и се показаха долните й зъби. Дланите притиснаха бузите, ръцете й трепереха. — Какво е направил на моето малко момиченце?
— Убил я е, ето какво — сопна се Марино. — Хайде, Сузи, разкажи ни за него.
— О, не! — простена тя. — Не, Джили!
— Седни, Сузи.
Тя остана на място, скрила лице в дланите си.
— Седни, казах! — гневно изръмжа Марино.
Скарпета моментално усети, че играе, но го остави да довърши това, което си беше наумил.
— Седни там — повтори той и махна по посока на дивана. — И кажи истината! Поне веднъж в шибания си живот кажи истината! Направи го заради Джили.
Госпожа Полсън се строполи на плюшения диван под прозореца. Сълзите се стичаха между пръстите й и попиваха в предницата на робата. Скарпета се изправи с лице към нея, на крачка от студената камина.
— Разкажи ми за Едгар Алан Пог — бавно и отчетливо произнесе Марино. — Чуваш ли, Сузи? Хей, Сузи? Чуваш ли ме? Той е убил твоето малко момиченце! Нима това не те засяга? Тя си беше истински трън в задника, твоята малка Джили… Чух, че била адски глезена. Трябвало е само да…
— Стига! — изкрещя госпожа Полсън. Зачервените й оцъклени очи се впиха в лицето на Марино с бясна злоба. — Стига! Мръсно, шибано копеле… Как смееш?! — Вдигна трепереща ръка да избърше носа си, после отново простена: — Господи, моята Джили!
Марино седна на плетения стол. И двамата сякаш бяха забравили, че Скарпета е в стаята. Но Марино само се правеше, че е така.
— Искаш ли да го хванем, Сузи? — тихо попита той, сякаш внезапно овладял се. Наведе се напред, яките му ръце опряха в коленете. — Кажи ми искаш ли, Сузи…
— Да — изхлипа тя. — Да…
— Тогава ни помогни.
Жената само поклати глава и продължи да плаче.
— Няма да ни помогнеш, така ли? — Той се облегна назад и хвърли бърз поглед към Скарпета, която продължаваше да стои права до камината. — Тя няма да ни помогне, докторке. Тя не иска да го хванем.
— Не, не — изхлипа госпожа Полсън. — Аз… Аз просто не знам… Видях го, но нищо повече… Беше една вечер. Излязох на двора и се приближих до оградата. Исках да прибера Суити… Оттатък имаше един мъж…
— В двора зад неговата къща — уточни Марино. — Оттатък твоята ограда…
— Той беше оттатък оградата. Беше пъхнал ръка между дъските и галеше Суити. Аз му казах добър вечер… О, Господи! Това му казах… — Гласът й почти заглъхна: — Точно така… Той галеше Суити.
— И какво ти отвърна той? — все така спокойно попита Марино. — Изобщо каза ли нещо?
— Каза… — кимна тя и гласът й отново заглъхна. — Каза: „Харесвам Суити“…
— Откъде е знаел името на кученцето?
— Това каза… „Харесвам Суити“…
— Откъде е знаел, че името на кученцето е Суити? — повтори Марино.
Госпожа Полсън дишаше тежко, приковала очи в пода. Сълзите й почти спряха.
— Предполагам, че е видял сметката и на кученцето — подхвърли след кратка пауза Марино. — Не си го виждала оттогава, нали?
— Убил е Суити! — прошепна тя и преплете пръстите си. — И нея, и всичко!
— Какво си помисли онази вечер, когато си го видяла да гали Суити през оградата?
— Говореше тихо, знаете… Говореше бавно и отчетливо — нито приятелски, нито враждебно. Ох, не знам…
— А ти нищо не му каза, така ли?
Очите й останаха заковани в пода.
— Май му казах: „Здравейте, аз съм Сузи“… — отвърна. — После го попитах дали живее тук, а той каза, че е само на гости… Това беше всичко. Вдигнах Суити и тръгнах обратно към къщата. Като влизах през кухненската врата, зърнах Джили, която надничаше през прозореца. Втурна се да ме посрещне. Тя много обичаше кученцето… — Устните й видимо потрепнаха, а очите й останаха вперени в пода. — Щеше да е много разстроена…