Лайла (Изследване на нравствеността)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лайла (Изследване на нравствеността)». Краткое содержание книги:
„Лайла“ е вълнуващ разказ за тази катастрофално комична среща, за дълбоката криза, която героинята отприщва у Федър, предизвиквайки го с най-същностните човешки въпроси: що е добро? Какво е мястото на ценностите в нашия живот? Защо сме толкова еднакви и различни?…
Разбира се, Лайла няма значение. И очевидно с нея той си губи времето. Пречи на другите по-важни цели в живота. Нали точно затова заключват психичноболните; макар и никой да не го признава открито. Те са ужасните хора, от които искаме да се отървем, но не можем. Въпросът не се изчерпва с това, че имат абсурдни идеи, на които никой друг не вярва. Те са „луди“, защото имат идеи и пречат на някой друг.
Единствено неоправдано е прикритието, претенцията, че се стремим да им помогнем, като гледаме да се отървем от тях. Нямаше обаче да допусне Лайла да го завлече на дъното. Сега тя беше само една досадна пречка и той можеше да се справи с нея. Може би сиянието се мъчеше да му подскаже точно това. Федър нямаше друг избор, освен да й помогне, все едно дали му беше приятно или не. Иначе само щеше да си навреди. Не можеш просто да избягаш от другите, без да нараниш самия себе си.
„Е, добре — помисли той, — като е дошла при мен, е направила или най-добрия, или най-лошия избор. Кой точно, не се знае.“
Обърна се на една страна и притихна.
Знаеше, че не за пръв път чува приказки като нейните, и си припомни някои от хората, с които бе разговарял в психиатрията. Когато полудяват, проявяват точно такава чистосърдечност.
… Какво помнеше? Струваше му се, че всичко е било толкова отдавна.
Леля Елън. Тогава беше седемгодишен.
На долния етаж се разнесе шум в мрака. Родителите му помислиха, че е крадец, но се оказа, че е Елън. Очите й бяха широко отворени. Преследвал я някакъв човек, обясни тя. Опитвал се да я хипнотизира и да прави разни неща с нея.
Федър запомни умолителните й думи в психиатрията: „Аз съм здрава. Здрава съм! Държат ме тук, но аз си зная, че съм съвсем здрава.“
После, когато си тръгваха, майка му и сестрите й плакаха. Но не видяха онова, което видя той.
Гледката завинаги се запечата в паметта му — Елън не се плашеше от лудостта, тя се плашеше от тях.
И за него самия беше най-трудно да се справи с това. Не с лудостта. Тя идва естествено. Най-трудно е да се справиш с праведността на нормалните.
Докато си съгласен с тях, те те утешават и закрилят, но ако им възразиш, нещата се обръщат. Тогава ставаш опасен. Не се спират пред нищо. Най-много го плашеше зловещото усещане, че правят всичко в името на доброто. Хората, които най-много обичаше и го обичаха, без изключение се обърнаха срещу него също както някога срещу Елън. Непрекъснато му повтаряха: „Не можем да стигнем до тебе. Как ли да те накараме да го проумееш.“
Нормалните винаги знаят, че са добри, защото така им подсказва тяхната култура. Всеки, който твърди нещо друго, е болен, параноик и се нуждае от лечение. Федър трябваше много да внимава в болницата, за да избегне подобни обвинения. Казваше на нормалните само онова, което искаха да чуят, и запазваше истинските си мисли за себе си.
Пак се обърна по гръб. Възглавницата беше твърда като камък. Всички хубави възглавници бяха горе при нея. Не можеше да отиде там сега… Нямаше значение.
Ето какво пречеше да се направи филм по книгата му. Лудостта не може да се екранизира.
Може би ако по време на прожекцията киното се срути и хората от публиката се озоват под звездите сами, без никаква подкрепа в пространството, и се замислят колко е глупаво да седят под открито небе и да гледат филм, който изобщо не ги засяга, те изведнъж ще осъзнаят, че филмът е единствената съществуваща действителност и по-добре да се заинтересуват от него, защото това, което виждат, и това, което са, е едно и също нещо, и ако филмът спре, те също ще престанат да съществуват…
Това е. Всичко! Край!!
Не остава нищо!!
А след малко сънят продължава и те са в него.
Точно така се получаваше. Федър беше свикнал толкова да се намира в съня, наречен „нормалност“, че вече не го забелязваше. Само от време на време нещичко го подсещаше. Сега виждаше сиянието съвсем рядко, от време на време, както тази вечер. Но тогава нямаше нищо друго освен светлината.
То не променяше нещата. Изцяло различен беше общият контекст, а предметите оставаха непроменени.
Спомни си една метафора, която му беше хрумнала — беше като бръмбар, който цял живот лази в някакъв мръсен чорап, но сега изведнъж някой или нещо е обърнал чорапа наопаки. Повърхността е същата, житейските подробности не са се променили, ала всичко вече изглежда открито и свободно, а ужасната спарена миризма е изчезнала.
С друга метафора се оприличаваше на въжеиграч. Сега обаче беше паднал от въжето и откриваше, че не си е счупил главата, а лети — неподозиран досега талант.