Ден за изповед
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ден за изповед». Краткое содержание книги:
Сега Хари вървеше по хълма към горния край на акведукта. Не спираше, гледаше право напред. Когато стигна горе, той се обърна. Ето я главната линия, извита наляво, с лъснали от дългата употреба релси, ето и ръждясалия двоен коловоз право към стените на Ватикана.
Хари погледна назад, където главната линия водеше към гарата Сан Пиетро. Разполагаше с десет минути да стигне дотам, да се огледа и да реши дали ще влезе. Ако размислеше, можеше да си тръгне, преди да пристигнат. Но още когато се обади по телефона, знаеше, че няма да го стори. В десет и четирийсет и пет имаше среща с Роскани на гарата.
124
Ватикана, кулата „Сан Джовани“, същият час
— Искали сте да ме видите, ваше преосвещенство.
Масивната фигура на Палестрина изпълваше почти изцяло рамката на вратата.
— Да.
Маршано отстъпи назад и Палестрина влезе. Един от хората с черни костюми прекрачи след него, затвори вратата и застана на стража до нея. Беше Антон Пилгер, вечно усмихнатият ведър младеж, който само преди няколко дни караше колата на Маршано.
— Исках да поговорим на четири очи — каза Маршано.
— Както обичате.
Палестрина вдигна грамадната си десница и Пилгер изведнъж изпъчи гърди, после се завъртя на пети и излезе — движение не на полицай, а на военен.
Маршано дълго се взира в Палестрина, сякаш се мъчеше да проникне отвъд очите му. После бавно вдигна ръка и посочи мълчащия телевизор. Кадрите върху екрана повтаряха ужасите в Хефей. Конвой от камиони с части на народоосвободителната армия. Тълпи по тротоарите от двете страни. Камерата се насочва към репортер със защитно облекло. Звукът е изключен, но той очевидно се опитва да обясни какво става.
Лицето на Маршано бе станало пепеляво.
— Уси е второто езеро. Искам да бъде последно. Искам да отмените следващото.
Палестрина се усмихна сърдечно.
— Светият отец питаше как сте, ваше преосвещенство. Искаше да ви посети. Казах му, че сте много слаб и засега ще е по-добре да си почивате.
— Стига толкова смърт, Умберто — прошепна Маршано. — Вече съм в ръцете ти. Прекрати този ужас в Китай. Прекрати го и ще ти дам каквото искаше от самото начало…
— Отец Даниъл? — Този път Палестрина се усмихна снизходително. — Ти ми каза, че бил мъртъв, Никола…
— Не е. Ако го помоля, ще дойде. Отмени последното езеро и върши с нас каквото си искаш… Ще отнесем в гроба тайната на твоя „Китайски протокол“.
— Много благородно, ваше преосвещенство. Но за жалост твърде късно във всяко едно отношение… — За момент Палестрина хвърли поглед към телевизора, после пак се обърна. — Китайците капитулираха и вече молят за договор… И все пак… — добави Палестрина със замислена усмивка — във войната няма път за отстъпление. — Той помълча, за да подчертае, че всякакъв спор е излишен, после продължи: — Колкото до отец Даниъл, излишно е да го викате. Той пътува към вас. Може би дори вече е в Рим.
— Невъзможно! — извика Маршано. — Откъде може да знае, че съм тук?
Палестрина пак се усмихна.
— Отец Бардони му каза.
— Не! Никога! — Маршано бе пламнал от гняв и възмущение. — Той никога не би издал отец Даниъл.
— Но все пак го стори, ваше преосвещенство… В крайна сметка се увери, че аз съм прав, а вие и римският кардинал грешите. Че бъдещето на църквата струва повече от живота на един-единствен човек, независимо за кого става дума… ваше преосвещенство… — Усмивката на Палестрина изчезна. — Не се съмнявайте, отец Даниъл ще дойде.
Маршано не бе мразил никого през живота си. Но сега мразеше пламенно, с неподозирана сила.
— Не ви вярвам.
— Вярвайте в каквото си искате…
Палестрина бавно плъзна ръка в джоба на черното си сако и извади торбичка от черно кадифе.
— Отец Бардони ви праща пръстена си за доказателство…
Той остави торбичката върху писалището до Маршано, погледна го право в очите и тръгна към изхода.
Маршано не забеляза кога е излязъл Палестрина. Не чу как се затваря вратата. Очите му бяха приковани в черната кадифена торбичка. Бавно я взе с треперещи ръце и дръпна шнурчето.
Градинарят отвън рязко вдигна глава, стреснат от нечовешкия писък.
125
10:42
Роскани вървеше сам. Утрото беше топло и ставаше все по-горещо. Отпред се издигаше гарата Сан Пиетро. Преди малко Роскани бе слязъл от колата, а Скала и Кастелети продължиха напред. Трябваше да дойдат поотделно и от различни посоки — единият малко преди Роскани, другият веднага след него. Имаха заповед да се оглеждат за Хари Адисън, но да реагират само ако побегне. Идеята бе Роскани да действа спокойно насаме с беглеца, да създаде колкото се може по-непринудена обстановка; но, от друга страна, двамата да заемат такива позиции, че ако Адисън се опита да побегне, неминуемо да попадне на единия или другия. Не водеха подкрепления. Така бе обещал Роскани.