Бунтовници

– Така е. – Повече няма какво да се каже. Кристина явно също си дава сметка за това.

– Какво стана, след като ме простреляха? – пита тя.

Описвам ѝ синьото преддверие с двете врати и стаята със симулацията от момента, в който разпознах залата за тренировки на Безстрашните, до мига, в който застрелях самата себе си. Не ѝ казвам за халюцинацията с Уил.

– Какво? – възкликва тя. – Това е била симулация без предавател?!

Свивам вежди. Досега не си бях дала труд да се замисля по този въпрос. Още по-малко в ситуация като тази.

– Щом като лабораторията разпознава новодошлите, сигурно има данни за всеки поотделно и създава съответстваща на кастата симулация.

Сега вече няма никакво значение на какъв принцип Джанийн е създала охранителната система на лабораторията си. Но не е зле да се занимая с нещо смислено, да си намеря нов проблем за разрешаване, след като се провалих в най-важното.

Кристина изправя гръб. Може би и тя си мисли същото.

– Или пък отровата по някакъв начин е съдържала и предавателя.

Не бях се замисляла върху това.

– Тогава как Тори е минала през нея? Тя не е Дивергент.

Навеждам глава.

– Не знам.

„А може би всъщност е Дивергент“, мисля си. Брат ѝ е бил Дивергент и след случилото се с него тя може би на никого не е признала за себе си. Дори сега, когато съществуването на Дивергентите се приема от повечето хора.

Вече се убедих, че всеки човек таи купища тайни. Колкото и да си въобразяваш, че познаваш и разбираш хората около себе си, те са ръководени от мотиви, които винаги остават скрити за теб, заключени в сърцата им. Човек никога не може да опознае другите, но понякога може да реши да им се довери.

– Според теб как ще постъпят с нас, когато ни признаят за виновни? – пита Кристина след няколкоминутно мълчание.

– Честно?

– Не е ли точно сега моментът да бъдем честни една с друга?

Поглеждам я с крайчеца на окото си.

– Според мен ще ни принудят да изядем огромно количество торта, а после да се потопим в неоправдано дълга дрямка.

Тя се разсмива. Аз се опитвам да остана сериозна – разсмея ли се, ще започна и да плача.

+ + +

Дочувам вой и се оглеждам в тълпата да разбера откъде идва.

– Лин! – вие Юрая. Той се втурва към вратата, през която двама Безстрашни внасят Лин на импровизирана носилка – изглежда, за целта е пригодена една от книжните лавици. Лин е бледа – прекалено бледа – а ръцете ѝ са кръстосани върху корема.

Скачам на крака и също се втурвам към нея, но пистолетите на няколко от безкастовите не ми позволяват да приближа. Вдигам ръце и оставам на място, но продължавам да наблюдавам какво става.

Юрая оглежда тълпата военнопрестъпници от Ерудитите и накрая посочва сивокоса жена със сурово изражение.

– Ти! Ела тук!

Жената се изправя на крака и оправя крачолите на панталона си. После излиза с лека стъпка пред групата насядали пленници и поглежда въпросително Юрая.