Последната битка
- Автор: Эддингс Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Василева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната битка». Краткое содержание книги:
Изражението на Белдин го накара да се обърне отново към входа на параклиса — изненада, която премина в разбиране. В началото Гарион не забеляза нищо, но после леко движение между гредите привлече погледа му. Бледата, прозрачна сянка на кукумявка надничаше иззад една греда и гледаше как Дурник и леля Поул се вричат един на друг.
Когато церемонията свърши и Дурник малко свенливо и доста нервно целуна булката, кукумявката обиколи параклиса няколко пъти в призрачна тишина. Закръжи над младоженците сякаш в няма благословия, после с няколко движения на крилата се придвижи към Белгарат. Старият магьосник отвърна решително поглед.
— Погледни я, татко — каза леля Поул. — Няма да си отиде преди да я познаеш.
Белгарат въздъхна и погледна право към странно сияещата птица, която пърхаше пред него.
— Все още ми липсваш — каза простичко той. — Дори след всичкото това време.
Кукумявката го дари с кратък поглед на златистите си немигащи очи, после проблесна и изчезна.
— Колко странно! — възкликна кралица Лайла.
— Ние сме странни хора, Лайла — отвърна леля Поул, — и имаме странни приятели и роднини.
Усмихна се отново и хвана нежно Дурник под ръка.
— Освен това — каза тя, като намигна — не бихте могли да си представите сватба без майката на младоженката, нали?
Когато церемонията свърши, всички тръгнаха по коридорите към централната крепост и спряха пред покоите на леля Поул. Гарион се канеше да си тръгне заедно с Барак и Силк веднага след кратките поздравления, но Белгарат сложи ръка на рамото на внука си и каза:
— Изчакай за момент.
— Не е добре да се натрапваме, дядо — каза нервно Гарион.
— Ще останем само няколко минути — увери го Белгарат. Устните на стареца потрепваха от едва сдържана радост. — Има нещо, което искам да видиш.
Едната вежда на леля Поул се повдигна въпросително, когато Белгарат и Гарион ги последваха в покоите й.
— Да не би да изпълняваме някакъв стар и забравен обичай, татко? — попита тя.
— Не, Поул — отвърна невинно той. — Просто с Гарион искаме да вдигнем наздравица за вашето щастие.
— Какво точно кроиш, Стари вълко? — попита го тя учудено.
— Трябва ли да кроя нещо?
— Обикновено правиш точно това, татко.
Все пак донесе четири кристални чаши и кана чудесно толнедранско вино.
— Четиримата започнахме всичко това преди много време — каза Белгарат. — Може би, преди да се разделим, трябва да си припомним дългия път, който изминахме, и странните неща, които го съпровождаха. Мисля, че всички се променихме по един или друг начин.
— Ти не си се променил чак толкова, татко — натърти леля Поул. — Изплюй камъчето.
Белгарат, който вече сияеше съвсем открито, се обърна към Дурник и каза:
— Мъжът ти има нещо за теб.
Дурник преглътна и попита:
— Сега ли?
Белгарат кимна.
— Знам колко много обичаш красивите неща като онази птичка там — каза Дурник на леля Поул и посочи стъклената птичка, която Гарион й беше подарил миналата година. — Исках да ти подаря нещо като нея, само че не мога да работя със стъкло. Аз съм ковач, затова трябваше да работя с метал.
И разви нещо, увито в обикновено парче плат. Беше прекрасна полуразцъфнала метална роза, изработена изящно.
— О, Дурник! — каза леля Поул искрено щастлива. — Колко е прекрасна!
Но Дурник не й даваше розата.
— Няма никакъв цвят, за съжаление — отбеляза той малко критично, — нито аромат.
И погледна нервно Белгарат.
— Давай — каза старецът. — Както ти показах.
Дурник се обърна отново към леля Поул.
— Наистина нямам какво да ти дам, мила Поул — каза той смирено, — освен честното си сърце и това.
Вдигна розата и погледът му се съсредоточи.
Гарион го чу много ясно. Беше добре познатият шум, съпроводен от звънене на звънци. Розата в протегнатата ръка на Дурник сякаш затрепери и постепенно започна да се променя. Краищата на листенцата станаха по-бели от снега, но вътрешните, които се отваряха, бяха огненочервени. Когато свърши, Дурник подаде на леля Поул едно живо цвете, чиито листа бяха покрити с роса.
Леля Поул възкликна и го погледна с невярващи очи. С трепереща ръка взе розата от Дурник и очите й се напълниха със сълзи.
— Как е възможно това? — попита тя с благоговение.
— Сега Дурник е много особен човек — каза Белгарат. — Доколкото знам, той е единственият, който се е върнал от света на мъртвите. Не е възможно това да не го промени, поне малко. Но аз винаги съм подозирал, че в нашия практичен приятел се крие душата на поет. Може би единствената съществена разлика сега е, че може да дава израз на поетичната си душа.