Нощна сянка

— Сигурна ли си, че можеш да му имаш доверие? — Шей дори не се опита да прикрие гневната нотка във въпроса си.

— Да. И вместо да се тревожиш за Рен, по-добре измисли как ще се измъкнем оттук. Все още не сме се спасили.

И двамата си възвърнахме човешката форма, когато достигнахме имението. Шей отключи вратата, хвана ме за ръка и заедно изтичахме по стълбището, отвеждащо на втория етаж. Стъпките ни отекваха из празните коридори, докато тичешком прекосявахме източното крило. Лунна светлина струеше през високите прозорци; дълги, източени сенки прииждаха на приливи и отливи по стените и се стичаха като мастило по бледия мраморен под. Цялото ми същество се бунтуваше, но все пак успях да се въздържа да не подскоча, докато минавахме покрай статуята на инкуба.

— Добре, да вземем каквото ни трябва и да се махаме оттук — каза Шей, когато стигнахме до стаята му, и грабна една раница от гардероба.

Аз нервно закрачих напред-назад и той спря, стиснал наръч дрехи в ръце.

— Искаш ли да ти дам дънки и някакъв пуловер? Ще са ти големи, но все ще е по-добре от роклята — огледа ме от горе до долу. — За съжаление, ще трябва да си останеш с тези обувки.

Страните ми пламнаха, когато погледнах към роклята си. Ръбът й беше подгизнал от снега и почернял от горската пръст.

— Няма проблем. Това са бални пантофки, така че няма да ми е трудно да ходя с тях. Но идеята за дрехите не е лоша.

Шей ме изгледа продължително и руменина плъзна по врата ми, миниатюрни пламъчета пареха кожата ми.

Най-сетне той се прокашля и ми подхвърли чифт дънки и черен вълнен пуловер.

— Ето, тези не са чак толкова големи. Аз… ъ-ъ-ъ… ще се обърна, докато се преобличаш.

— Добре — измърморих и протегнах ръце, мъчейки се да откопчея роклята си.

След няколко неуспешни опита изругах, чудейки се как ли Брин очакваше да изляза изпод тези купища плат, после обаче се сетих за Рен и пламнах, разкъсвана от угризения и противоречиви желания.

— Всичко наред ли е? — попита Шей, без да се обръща.

Сърцето ми заби учестено.

— Ще имам нужда от помощ за разкопчаването на роклята.

— Какво?

Макар и да не го виждах, ясно можех да си представя слисаното му изражение.

— Майка ми измисли роклята, а Брин ми помогна да я облека. Има безброй миниатюрни копченца, които не мога да достигна. Разкопчай ги и да се махаме оттук.

— Ъ-ъ-ъ, добре — приближи се, а аз се обърнах с гръб към него.

Беше разкопчал роклята до средата, когато го чух да си поема рязко дъх.

— Какво? — погледнах назад, но не можах да видя лицето му.

— Не носиш сутиен — с мъка каза той.

— Корсажът е специално направен, сутиенът е част от него — обясних. — Хайде де, Шей, свали я най-сетне!

Той продължи да ме разкопчава безмълвно, после изведнъж избухна в смях.