Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
— Това не е ли… — промърморих, докато умът ми трескаво прехвърляше различни възможности. — Не е ли информационна система?
— Право в десетката — Таня Вардани прекоси един разноцветен сноп светлина и посочи към трепкащите, неясни изображения около двете увиснали фигури. На лицето й имаше странно изражение. — Нещо като нашите холограми, но сигурно далеч по-усъвършенствани. Жалко, че няма потребители, които да се възползват от тях, но предполагам, че корабът ще се справи и сам.
— Зависи от това, което се задава — рече мрачно Вонсава. — Погледнете към горните щитове. И сивия фон зад тях.
Проследих ръката й. Високо горе, под свода на купола се виждаше овално петно с умалена версия на звездния небосвод отвън. Нещо се движеше там, тъмна сянка на фона на звездите.
— Какво, мамка му, е това? — попита стреснато Дьопре.
— Не можеш ли да се досетиш? — Вардани цялата се тресеше от вълнение. Беше застанала в самия център на платформата. — Огледай се. Чуй кораба. Опитва се да ни каже нещо.
Марсианската инфосистема продължаваше да говори на език, който никой от нас не би могъл да разбере. Накъсаните снопове — техноглифови числа, досетих се изведнъж, това е обратно отброяване — припламваха като дигитални обозначения около приближаваща се бойна ракета. Придружаваха ги пискливи звуци, каквито нито едно човешко гърло не би могло да издаде.
— Изглежда ще се сблъскаме с някакъв обект — отбеляза Вонсава с хипнотизиран поглед. — Това трябва да е тяхната автоматична бойна система.
„Наджини“…
Обърнах се.
— Шнайдер! — извиках.
Но от Шнайдер нямаше и следа.
— Дьопре — креснах през рамо, докато тичах към платформата. — Жиан. Той е тръгнал към „Наджини“.
Докато стигна входа към тунела за долното ниво, нинджата вече се бе изравнил с мен, а Дьопре бе на няколко крачки зад нас. И двамата държаха фотонерите със сгънати приклади, за да са по-удобни за стрелба в тясно помещение и от къса дистанция. Чух приглушен тропот от долния край на тунела, после болезнен вик. Някъде дълбоко в мен вълкът изръмжа тихо.
Плячка!
Тичахме, пързаляйки се на по-стръмните участъци, докато и тримата се изсипахме вкупом на дъното на озарения от нашите равномерно потрепващи светлинни маркери тунел. Имаше голямо кърваво петно на пода, където Шнайдер бе паднал. Коленичих до него и почувствах как устните ми се разтварят в хищна усмивка. Изправих се и погледнах моите двама спътници.
— Едва ли ще се движи бързо. Не го убивайте, ако е възможно. Все още ни трябва, за да разкаже за Карера.
— Ковач!
Викаше ме Хенд, от горния край на тунела и в гласа му се долавяше сподавена ярост. Поклатих глава и се затичах към изхода на следващия тунел.
На лов!
Не е никак лесно да тичаш, когато всяка клетка на тялото ти иска да престане да функционира и да умре, но вълчите гени и каквито там други подобрения бяха сипали в коктейла биоспециалистите от Клина, успяха по някакъв начин да потиснат мъчителното чувство за гадене и да прогонят умората. Емисарската школовка надделя.
Около нас корабът се тресеше като пробуждащо се чудовище. Тичахме по коридори, озарени от трепкаща оранжева светлина, каквато бях видял около вратата, когато я отваряхме. В една от залите някаква машина се раздвижи и се опита да ни препречи пътя, изстрелвайки във въздуха пред себе си сияещи техноглифи, придружени от разтревожено чуруликане. За миг автоматите се озоваха в ръцете ми, Дьопре и Жиан заеха позиция от двете ми страни. Машината сякаш се подвоуми, сетне се отдръпна встрани.
Разменихме погледи. Лицето ми бе изпънато от напрежение, но въпреки това успях да се усмихна.
— Да вървим.
Десетина зали и коридори по-нататък Шнайдер доказа, че е по-хитър, отколкото предполагах. Тъкмо когато двамата с Жиан се подавахме от отвора на поредния тунел, в далечния край се чу пукот от фотонер. Усетих опарване по бузата и в същия миг нинджата се наведе рязко и ме подкоси с въртеливо движение на крака. Следващият изстрел изпепели мястото, на което се намирах допреди секунда. Жиан тупна на пода, претърколи се и погледна намръщено димящия си ръкав.