Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
Отново безмерната умора.
— Досетих се, че си предпочел да ни предадеш на Карера, когато са те заплашили с виртуален разпит — рекох, докато следях реакцията на присъстващите. — Не мога да те виня. Ако са прибавили в обещанията прясно изпечен боен „ръкав“ с пълна радиохимична защита, какво пък, в наши времена на Санкция IV рядко се случват толкова изгодни сделки. Пък и кой може да знае още колко атомни бомби ще си разменят двете страни, докато положението се успокои. Сигурно и аз щях да приема подобно предложение.
— Имаш ли някакви доказателства? — попита Хенд.
— Освен факта, че той е единственият от нас, който не изглежда зле? Само го погледни, Хенд. Държи се по-добре от маорските „ръкави“, а те са създадени за това.
— Това не е доказателство — рече замислено Дьопре. — Макар че е странно.
— Този тип лъже! — кресна Шнайдер през стиснати от болка зъби. — Ако някой играе за Карера, това е той самият! За Бога, та той е лейтенант от Клина!
— Не си подритвай късмета, Ян.
Шнайдер ме изгледа с изкривено от болка лице. Чувах далечната песен на пеещите шипове от другия край на платформата.
— Някой да ми даде аптечка — рече той. — Моля ви.
Сън посегна към джоба си. Поклатих глава.
— Не. Първо да ни каже колко време остава, докато Карера се появи на вратата. Трябва да сме готови.
— След като вече го знаем, какво ни пречи да сме готови? — попита Дьопре.
— Не и когато става въпрос за Клина.
Вардани се приближи мълчаливо до Сън и дръпна аптечната от джоба на жилетката й.
— Ще взема това — заяви тя. — Щом вие, униформени свине, отказвате да го направите, аз ще го сторя.
Тя коленичи до Шнайдер и разпиля цялото съдържание на аптечката по пода, докато търсеше превръзки.
— Зелените пакети — подсказа й Сън. — Тези.
— Благодаря — троснат отговор. Вардани ме погледна. — Сега какво ще правиш, Ковач? И мен ли ще застреляш?
— Таня, той ни е продал.
— Не можеш да си сигурен.
— Знам, че по някакъв начин е успял да се промъкне на борда на орбиталната болница, където въобще не му беше мястото. Че успя да влезе в офицерската столова, без да има пропуск.
Лицето й се изкриви.
— Майната ти, Ковач. Когато копаехме при Дангрек, той успя да ни осигури деветседмично енергоподаване без никакви документи.
Хенд се покашля.
— Бих казал, че…
И в този момент корабът се озари в светлини.
Те се процеждаха направо през пода — късчета от внезапно блеснали светлини, сливащи се в солидни, прозрачни колони, които се събираха около централната част. Святкащи електрически отблясъци разцепваха въздуха между тези колони, подобно на светкавици в сумрачно небе. Пълзящи светлинни фонтани бликаха от горните нива на разрастващата се сияйна конструкция, обливаха с лъчите си палубата и събуждаха фосфоресциращо пламтене във всеки предмет, който докосваха. Високо над нас звездите угаснаха, а мумифицираните трупове на марсианците потънаха сред светлосенките. Всичко това бе придружено и от звуци, но те по-скоро се долавяха, отколкото да се чуват — постепенно нарастващо барабанене и трептене, подобно на прилива на адреналин, който усещах в началото на битката.
Вонсава ме докосна по ръката.
— Погледни навън — чух я да вика. Макар че стоеше до мен, имах усещането, че гласът й се надпреварва с воя на вятъра. — Погледни към вратата!
Вдигнах глава и задействах зрителното невростимулиране, опитвайки се да надзърна отвъд въртящите се вихри от светлина, които запречваха кристалния таван. В началото не разбирах за какво говори Вонсава Не можах да открия вратата и си помислих, че може би се намира от другата страна на кораба. После забелязах едно сиво петно, твърде смътно, за да бъде…
И тогава разбрах.
Бурята от светлина и енергия, сред която се намирахме, не беше ограничена само в рамките на прозрачния похлупак. Пространството около марсианския кораб също кипеше от живот. Звездите бяха избледнели до едва забележими светулки зад мъглива и потрепваща завеса на около километър отвъд кораба.
— Това е екран — рече със странна увереност Вонсава. — Нападат ни.
Бурята над главите ни постепенно се уталожваше. Само тук-там се виждаха отделни разноцветни прашинки, които бързо се спускаха към пода. Бученето постепенно утихна и корабът започна да разговаря със себе си с едносрични команди. Мелодични тонове отекваха от далечните краища на платформата, прекъсвани от дълбоки, органоподобни звукоизлияния.