Укротителят на лъвове

Лайла пристъпи предпазливо в кухнята. Помещението беше празно, а на масата имаше остатъци от закуска, както и две чаши.

От всекидневната се чу шум. Тънък и монотонен момичешки глас бълваше непрекъснат поток от изречения. Лайла опита да различи думите. Коне, лъвове, огън – това бяха разказите за цирка, с които ги бе омагьосвал Владек.

Тръгна бавно по посока на гласа. Започна болезнено да осъзнава какво се е случило. Поколеба се, преди да направи последните няколко крачки. Не искаше да гледа, но нямаше връщане назад.

– Владек? – прошепна тя, но знаеше, че е напразно.

Продължи към дивана и не можа да сдържи писъка си. Дойде от корема, от дробовете, от сърцето ѝ и изпълни стаята.

Флика се усмихваше почти гордо. Не реагира на писъка, просто наклони възхитено глава и погледна Лайла така, сякаш се хранеше със страданието ѝ. Беше щастлива. За пръв път Лайла виждаше щастие в погледа на дъщеря си.

– Какво си направила? – попита едва чуто.

Наведе се напред, залитайки, и сложи нежно ръце върху бузите на Владек. Ококорените му очи се взираха невиждащо в тавана и тя си спомни първия ден в цирка, когато погледите им се срещнаха и двамата разбраха, че от сега нататък животът им ще поеме в нова посока. Ако знаеха какво ще се случи по-късно, вероятно щяха да си обърнат гръб и да продължат да живеят живота, който се очакваше от тях. Така би било най-добре. Ако не се бяха събрали, нямаше да се стигне до тази жестокост.

– Ето това направих – каза Флика.

Лайла вдигна глава и се загледа в дъщеря си, която бе кацнала на страничната облегалка на дивана. Нощницата ѝ беше покрита с кръв, а дългата тъмна коса висеше сплъстена по гърба ѝ. Приличаше на малко тролче. Каква ли ярост бе изпитвала, докато отново и отново бе забивала ножа в тялото на баща си. Но от това ѝ състояние нямаше и следа. Сега тя изглеждаше спокойна и хрисима. Доволна.