Укротителят на лъвове

Само по нощница и с рошава коса, тя се измъкна предпазливо от стаята и слезе по стълбите. Щеше да е страхотно да прекара малко време насаме със себе си и да изпие чаша кафе на спокойствие, преди децата да са се събудили. Носеше част от записките си, за да ги прочете отново. Важно беше да се подготви добре за срещата. Но още преди да е стигнала донякъде, от горния етаж се чуха викове. Изправи се с въздишка, за да отиде да се погрижи за ранобудните си деца.

Остана ѝ малко време, след като отметна сутрешните задължения и заведе децата в детската градина, затова реши още веднъж да провери някои подробности. Качи се в кабинета си и отново се спря пред картата. Стоя там дълго, без да ѝ хрумне каквото и да било. После присви очи и изведнъж се засмя. Как не го беше видяла по-рано? Беше толкова просто.

Взе телефона си и се обади на Аника в управлението. Пет минути по-късно затвори, още по-убедена, че предположението ѝ е вярно.

Картинката се избистряше все повече и ако Ерика ѝ разкажеше това, на което бе попаднала вчера, Лайла нямаше как да продължи да мълчи. Този път щеше да сподели цялата история.

Изпълнена с нова надежда, Ерика излезе и седна в колата. Преди да потегли, още веднъж се увери, че е взела картичките. Щяха да са ѝ необходими, за да накара Лайла да разкрие тайните, които бе пазила толкова много години.

Щом пристигна, отиде да обяви посещението си на пазача.

– Искам да се срещна с Лайла Ковалска. Не съм ѝ казала предварително, че ще идвам, но може ли все пак да проверите дали ще пожелае да се видим? Кажете ѝ, че искам да поговорим за картичките.

Ерика затаи дъх, докато чакаше пред решетката. Скоро се чу избръмчаване, портата се отвори и Ерика тръгна към сградата с разтуптяно сърце. Адреналинът бушуваше в кръвта ѝ, карайки я да диша учестено. Тя спря и си пое няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои. Все пак не ставаше дума само за едно отдавна извършено убийство, а за пет отвлечени момичета.

– Какво искаш? – попита Лайла направо, когато Ерика влезе в стаята за посещения. Стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца.

– Видях картичките – каза Ерика и седна, след което ги извади от чантата си и ги остави на масата.

Лайла не помръдна. Слънцето огряваше късата ѝ коса и главата ѝ ясно се очертаваше на светлината от прозореца.

– Не биваше да ги пазят. Изрично ги помолих да ги изхвърлят.

Не звучеше ядосано, а по-скоро примирено. На Ерика дори ѝ се стори, че долавя нещо подобно на облекчение в интонацията ѝ.

– Но не са ги изхвърлили. И мисля, че знаеш кой ги е пратил. И защо.