Седмата жертва
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #21
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0781-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Седмата жертва». Краткое содержание книги:
Тя се срамуваше и не й се искаше да признае, че началникът е прав, но не беше възможно и да не признае. Самата тя вече отдавна разбираше, че позволява на слабостта и страха да я ръководят, но не можеше да намери у себе си душевни сили да оправи нещата. Толкова е удобно да бъдеш слаба…
— Да — събра тя в белите си дробове повече въздух и бавно го издиша, — да, Виктор Алексеевич, прав сте.
— Значи ще се разберем така.
Той стана и седна на обичайното си място, в началническото кресло с високата облегалка, където му бяха подръка телефоните.
— Върви и започвай да работиш нормално. Направи най-сетне това, което отдавна съм ти поръчал: прегледай всички хора, които си разследвала, помисли си, подбери най-подходящите кандидатури за ролята на Шегаджията. Състави план за разработването им. Свържи се с психолозите, предай им всички материали — нека помислят върху психологическия портрет на престъпника. Не разбирам защо това не е направено досега! Разпасали сте се невероятно!
Настя излезе от кабинета на Гордеев и внезапно почувства, че главата я боли толкова силно, че още малко — и ще започне да се задушава. Не й достигаше въздух и като преодоляваше гаденето, тя слезе по стълбището във вътрешния двор. Студеният влажен въздух я обгърна като мокър парцал, побиха я тръпки, но й поолекна. Като постоя на пронизващия вятър, тя дойде на себе си. Гордеев е прав, непростимо се е отпуснала. Ако не беше се поддала на страха, ако веднага, от самото начало, сериозно бе допуснала мисълта, че Шегаджията играе срещу нея, може би вече щеше да е успяла да измисли нещо, нещо такова, което би го спряло. Нима от четирите му жертви поне една не лежи върху нейната, Настината, съвест? Тази мисъл е непоносима, но не бива да я пропъжда повече и да се преструва, че всичко случващо се не я засяга. Засяга я. Не кого да е, а именно нея.
Успя, макар и с доста усилия, да се настрои за работа. Привечер пред нея вече лежеше списък от четирима души, от които тя би могла да очаква толкова необичайни действия.
Убиецът
— Ако едни от нас умираха, а други — не, щеше да бъде крайно досадно да се умира — позасмя се баба.
Аз гледах с тъга нейното сбръчкано, уморено от непрестанната болка лице, от което дори тежката болест не бе успяла да заличи благородния й произход, и за пръв път в живота си помислих, че тя ще ми липсва. Само двама души останаха в живота ми — баща ми и баба ми, жена ми не влизаше в сметката, прекалено млада и глупава беше, за да означава нещо за моята душа. А баща ми и тази силна стара жена бяха двете главни опори, на които се крепях. Баща ми беше за мен пример за служене на Родината и истински Мъж, по когото бях длъжен да се равнявам. Докато баба беше образец на устойчивост, непоклатимост и безстрашие. Тя наистина от нищо не се страхуваше. И както се оказа, дори от смъртта. Оставаха й броени дни, тя прекрасно знаеше това и все пак имаше куража да се шегува.
— Колко трябва да живее човек на този свят, за да стигне до такъв извод? — попитах я, като се стараех да не показвам колко ми е мъчно.
— Не знам, скъпи. Един мъдър човек е стигнал до него на четирийсет години, а аз само го повтарям. Но го повтарям, трябва да призная, с чувство на абсолютно съгласие.
— И кой е този мъдрец?
— Лабрюйер. Жан дьо Лабрюйер. Той е живял във времето на Луи XV и е бил възпитател на внука на принц Конде. А ти, потомъкът на рода Данилевичи-Лисовски, е срамота да не знаеш това. Сега инжекцията ще подейства и аз ще заспя, а ти вземи томчето на Лабрюйер и го прочети, ще ти бъде от полза. То е на рафта с френските философи.
Тогава не знаех, по-точно, не почувствах, че това е последният ни разговор. Инжекцията подейства, баба заспа и повече не се събуди. Тя спеше и умираше, а аз седях до нея в дълбокото кожено кресло и четях: „Животът и смъртта са разделени от продължително боледуване очевидно за да изглежда смъртта като избавление и за онези, които умират, и за онези, които остават“. Потреперих от тази фраза, тя ми се стори безкрайно цинична и жестока. Но още в следващия момент събрах сили, надникнах в себе си и разбрах, че това — при цялата си циничност — е истина. Аз не исках баба да умира. Но и не исках да седя край постелята й през цялото си свободно време. Исках баба да е здрава и изпълнена със сили, а безпомощна и умираща, тя се бе превърнала в бреме за мен. Трябваше да довърша докторската си дисертация и да правя безброй експерименти в различни лаборатории.