Смъртта на светлината [bg]

Дърк не отговори на този въпрос.

Кирак Редстийл се изправи и изтупа кредата от дланите си: квадратът беше довършен. Донесе двете оръжия: дълги саби от каваларска стомана, с жар-камъни и нефрит, вгнездени в изящните ефеси. Бретан избра едната и я пробва — разсичане на въздуха с песен и писък, — после отстъпи назад удовлетворен и отиде в един от ъглите на карето. Стоеше много неподвижен и чакаше; изглеждаше спокоен и почти ведър, стройна черна фигура, подпрян съвсем леко на сабята. „Като лодкаря“, помисли Дърк и неволно погледна към колата-вълк да се увери, че не се е преобразила в ниска баржа. Сърцето му тупкаше силно.

Прогони мисълта, взе другото оръжие и на свой ред се оттегли. Кирак Редстийл му се усмихна. „Ще е лесно“, каза си Дърк. Помъчи се да си спомни съвета, който Гарс Айрънджейд му беше дал толкова отдавна.

„Поеми един удар и нанеси един, това е всичко“, каза си. Беше много уплашен.

Бретан хвърли колана с оръжията си на земята извън карето на смъртта и отново развъртя сабята, за да разкърши ръката си. Дори от седемте метра, които ги деляха, Дърк можеше да види тика на лицето му.

Над дясното рамо на Бретан изгряваше звезда. Синьо-бяла и голяма, и много близо, запълзя нагоре по черното кадифено небе към зенита. И отвъд зенита, помисли Дърк, към Ешелин и см-Емерел, и Света на Океана Блеквайн. Пожела им късмет.

Кирак Кавис излезе от карето на смъртта и изрече дума на стар каваларски. Бретан тръгна напред, движеше се изящно, леки стъпки, много бял, окото му грееше.

Дърк се усмихна широко, както щеше да се усмихне Гарс, отметна косата си от очите и тръгна към него. Не пробяга звездна светлина по острието на сабята му, когато я надигна и я изпъна напред, за да докосне сабята на Бретан.

Вятърът духаше. Беше много студен.