Конспирацията „Моцарт“ [bg]

Тя се засмя.

— Има логика в това, което говориш.

Той я остави да се посмее, но собствената му усмивка се стопи. Пръстите му въртяха нервно чашата за столчето. Искаше да й каже нещо, но се чудеше как най-добре да подходи.

Тя забеляза промяната в изражението му и го погледна с любопитство.

— Какво те мъчи?

— Лай — започна той, — аз дълго мислих.

Тя го погледна внимателно.

— Е, и?

— Не искам повече да върша това.

Тя примигна.

— Да вършиш какво?

— Мисля да се оттегля.

— Ти не се ли беше пенсионирал?

— Искам да кажа, да спра да се занимавам с всичко това.

Тя се облегна назад.

— Защо?

— Защото не с това ми се занимава.

— Но защо? — попита отново тя.

Той вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

— Заради теб.

— Заради мен?

— Искам да започна нов живот, Лай. Толкова много пожертвах, когато си тръгнах от теб навремето. Съжалявам. Трябваше да послушам Оливър. Трябваше да се оженя за теб, когато ме искаше. Какъв глупак съм бил!

Тя мълчеше.

— Когато ми казаха, че си мъртва, изведнъж разбрах нещо. Разбрах колко много все още те обичам. Че не съм спирал да те обичам. — Той се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Ще ми дадеш ли още един шанс?

Тя го погледна замислено.

— Искам да бъда с теб — каза искрено той. — Има ли в живота ти място за мен?

Тя мълчеше и го гледаше.

— Искам да се омъжиш за мен, Лай. Готова ли си да ме приемеш?

— Смаяна съм — отрони накрая тя.

Той пусна ръката й и посегна разсеяно към чашата си.

— Не е нужно да ми отговаряш веднага.

— Ама ти сериозно ли ми предлагаш?

— Да, Лай. Напълно сериозно.

— Аз пътувам много — каза тя. — Работата ми е важна за мен. Пък и с мен не е лесно да се живее.

— Това не ме плаши — каза той.

— Ами къщата ти в Ирландия?

— Ще я продам — каза без колебание той.

— Искаш да живееш с мен в Монако?

— Франция ми харесва — каза той. — Храната, виното… Имам малък апартамент в Париж. Франция не е проблем.

— Ще ти омръзне да бездействаш.

— Ще си намеря какво да правя — каза той. — Вече съм го намислил.

— Освен това мразиш операта…

Той помълча малко.

— Е, тук ме хвана натясно. Наистина мразя операта, и най-вече Моцарт.

Лай се засмя, после утихна и стана сериозна, като го гледаше внимателно.

— Петнайсет години — каза тя. — Толкова дълго време, откакто се разделихме. Толкова много има да наваксваме… Пък и двамата сме се променили.