Проста истина [The Simple Truth - bg]

— Брат ми е постъпил според убежденията си.

— Намирам това твърдение за смехотворно.

— Харолд… — започна Найт, но председателят властно махна с ръка.

— Настоявам — той насочи пръст срещу Фиск — да напуснете този кабинет и сградата, преди да съм ви арестувал за незаконно нахлуване.

Фиск огледа двамата срещу себе си. Изпълни го неудържим гняв, породен от ада на последните три дни. Сякаш всичко лошо в живота му се дължеше единствено на Харолд Рамзи.

— Видях онзи красив надпис над входа на вашата сграда: „Еднакво правосъдие пред закона“. За мен звучи смехотворно.

Рамзи стисна юмруци, готов да се нахвърли срещу него.

— Как смеете!

— В момента един мой клиент лежи в отделението за смъртници. Ако някога имам „честта“ да застана пред вас, можете ли да ми кажете доколко ви интересува дали ще живее, или ще умре? Или просто ще използвате и него, и мен, за да премахнете някой прецедент, който ви е раздразнил преди десетина години?

— Отвратителен, непоносим…

— Можете ли да ми кажете? — изкрещя Фиск. — Защото, ако не можете, нямам представа какво сте, но в едно съм сигурен — не сте съдия.

Рамзи позеленя.

— Какво разбирате вие? Системата…

Фиск се удари с юмрук по гърдите.

— Аз съм системата. Аз и хората, които защитавам. Не вие. Нито пък тази сграда.

— Осъзнавате ли мащаба на решенията, които взимаме тук?

— Кога за последен път сте сядали да „съдите“ някого за побой на жена? Или на дете? Виждали ли сте човек да умира на електрическия стол? А? Седите си тук, без да срещате живи хора. Не чувате живи свидетели, глух сте за гласовете на хората, чиито съдби премазвате или спасявате със своите действия. Не виждате личното, човешкото, страданията и болките зад всяко дело. За вас това е някаква интелектуална игра. Игра! Нищо повече. — Фиск го изгледа свирепо. После добави с треперещ глас: — Мислите си, че големите решения са най-трудни. Я опитайте да се справите с малките.