Танцьорът

— Я виж — каза тя и посочи прозореца на пилотската кабина.

Той се премести по-напред на седалката си и погледна навън. Грубите черти на лицето му грейнаха в изненада, когато видяха цялата знойна прелест на кървавия залез. Той подсвирна от възхищение:

— Е, това е наистина красиво. Гледай… Ама излитането беше кошмар.

— Свястно возило е. А ти чувал ли си за Брууки Неп?

— Май не.

— Една мацка от Калифорния, занимава се с бизнес. Поставила е световен рекорд по скоростна обиколка на земята с Лир 35 А — точно същия, като този. Взела го е за петдесет часа и някакви секунди. Някой ден ще я преборя.

— Не се и съмнявам, че ще успееш. — Вече беше по-спокоен. Очите му зашариха из стрелките. — Ама изглежда ужасно сложно.

Тя сръбна от кафето си.

— В летенето има един номер, който не казваме на обикновените хора. Нещо като производствена тайна. Много по-просто е, отколкото си мислиш.

— И какъв е той? — попита нетърпеливо той. — Номерът?

— Ами, погледни навън. Виждаш ли ония цветните лампички на върха на крилете?

Не му се искаше да поглежда, но го направи.

— Да, видях ги.

— Има една и на опашката.

— А-ха. Сигурно трябва да ги запомня.

— Значи, каквото и да правим, трябва да удържаме самолета между тези три лампички и всичко е наред.

— Между… — измина цяла секунда, преди той да осъзнае шегата. Той се взря в каменното й лице и после се усмихна. — Много народ ли си вързала с това?

— Ами.

Шегата обаче не успя да го развесели. Погледът му все още беше забит в килима. След доста тягостно мълчание тя се обади:

— Брит Хейл можеше да се заключи в стаята. Знаеше, че е рисковано.

— Не, не знаеше — отвърна Бел. — В никакъв случай. Той си караше, каквото си беше намислил, а много неща не му бяха ясни. Аз трябваше да обмисля всичко по-добре. Трябваше да се досетя за пожарните камиони. И за това, че убиецът знае къде са ви стаите. Можех да ви преместя в мазето или на друго място. Освен всичко друго, можех да бъда и по-точен с пистолета.

Бел звучеше толкова отчаяно, че Пърси не знаеше какво да каже. Тя сложи ръката си върху неговата. Той изглеждаше слаб, но всъщност беше доста мускулест.

Той се засмя на нещо:

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— За първи път те виждам поне малко доволна.

— Това е единственото място, където се чувствам у дома си.

— Летим с двеста мили в час на два километра височина и ти се чувстваш в безопасност. — Той въздъхна.

— Не, с четиристотин мили, на седем километра.

— О! Благодаря, че ме поправи.

— Има една стара пилотска поговорка — каза Пърси. — „Свети Петър не брои времето, което си прекарал във въздуха, обаче удвоява часовете, прекарани на земята.“