Сътворението
- Автор: Видал Гор
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Незабравка Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сътворението». Краткое содержание книги:
Тази реч характеризира неизменната политика на Ахе-менидите. Нищо не се променя в живота на завладения народ освен суверенът. И тъй като Ахеменидът винаги е справедлив владетел, обикновено го посрещат радушно, както навремето мидийците са посрещнали Кир. Освен това Ахеменидът се старае, когато е възможно, да остави на старата династия някакъв външен белег на власт. Няма причина Вирудхака и Аджаташатру да не бъдат назначени за сатрапи… Да, нямаше причина освен една: всеки Ахеменид, който се довери на тези двама ловки принцове, би бил глупак.
— Ще направя каквото мога, Велики принце. Постарах се да се държа едновременно загадъчно и окуражаващо, в най-добрата дворцова традиция на Суза.
— Няма много време. Скоро ще започнат дъждовете. Тогава пътуването по море ще е невъзможно, а ако тръгнем по суша… Къде ще отседне керванът по време на мусоните?
— В Таксила. До три месеца трябва окончателно да приключим преговорите.
— Но ти ще можеш да се върнеш в Персия едва след края на дъждовете.
— Да, но щом ти се струва, че… няма време, бих могъл да изпратя проект за договор между нас на сатрапа на Индия. Той ще го препрати в Суза и тогава ще можем да получим отговор преди началото на сухия сезон.
Излишно е да споменавам, че изобщо нямах подобни намерения. Исках да печеля време. Първо, керванът трябваше да мине безпрепятствено. После трябваше да докладвам на Дарий. А след това… Кой знае?
Вирудхака бе вече на крака. Изправихме се и ние. Три тъмни силуета на нощното небе.
Вирудхака ме прегърна, както изискваше обичаят.
— Тайният съвет ще състави договор — каза той. — Надявам се, че ще работиш с тях. Надявам се също, че ти лично ще преведеш договора на персийски. Това е изключително важно.
— Царят… — поде принц Джета, но реши да замълчи.
— Царят даде съгласието си — каза Вирудхака.- Все още не е напълно безразличен към съдбата на царството си.
След това си отиде.
Разходихме се с принц Джета до парапета и погледнахме надолу. В тъмнината пламтяха хиляди огънчета, които приличаха на хиляди звезди, попаднали в плен на земята. Крайречните жители приготвяха вечерята си. Докато стояхме така, прошепнах в ухото на принц Джета съобщението от Магадха.
Принцът направи особен жест с двете си ръце, като посочи надолу.
— Искали са да ми кажеш това.
— Несъмнено. Но дали е истина? Принцът поклати глава.
— Синът не заговорничи срещу баща си. Няма причини за това. Свободен е да прави каквото желае. Бащата рядко се намесва. Той… — Принц Джета замълча. После добави: — Искат да ни съобщят нещо чрез теб. Но какво? Какво всъщност целят?
— Война с републиките.
— И с Кошала. Но не могат да се справят. Федерацията и Кошала са вече твърде много за тях. Затова, ако успеят да предизвикат междуособици в Кошала, ако скарат бащата и сина…
Нямаше нужда да се доизказва.
— Добре замислено — прекъснах го аз.
— Само че, ако не съобщим това на никого… — Принц Джета ме гледаше тъй, сякаш виждаше изражението ми в тъмнината. — Тогава няма да има междуособици, нали?
Съгласихме се да не споменаваме пред никого за предупреждението към цар Пасенади. Но, естествено, и двамата поотделно възнамерявахме да използуваме тази информация за собствени цели, защото така са устроени всички дворове, така е устроен светът. Все пак бях озадачен от недоумението на принц Джета. Излъгал ли ме бе Аджаташатру? И ако ме бе излъгал, защо?
10.
На другата сутрин, когато ме обличаха в персийски дрехи, за да се явя пред царя, по покривите на Шравасти затрополиха първите дъждовни капки, носени от мусона. Няколко минути по-късно при мен влезе Карака, мокър и разрошен.
— Става нещо нередно — съобщи той, без да обръща внимание на наострилия слух бръснар. — Царят заседава цяла сутрин. Принцът е при градските стени. С него са стрелците…
Карака замълча. Най-после бе забелязал бръснаря.
— Възможно ли е… — не бе нужно да довършвам изречението, тъй като Карака ме разбра.
— Не знам — отвърна той. — Не вярвам.
Докато мажеше устните ми с лак, бръснарят се подсмихваше. Беше висш служител на Кошалската тайна служба и знаеше онова, което ние не знаехме.
По пладне ме отведоха до претъпканата приемна зала. Даровете от Великия цар бяха положени пред сребърния трон, но самият трон бе празен. Кошалските благородници, които обикновено са ведри и спокойни, сега изглеждаха разтревожени, а гласовете им се смесваха с трополенето на дъжда по покрива. Застанах на прага, но независимо от великолепието на костюма ми никой не ми обърна внимание.
Накрая дворцовият управител ме забеляза. Тръгна забързано към мен и изпусна жезъла си. Вдигна го, само че го хвана наопаки, после ме поздрави, като явно обърка протокола, и започна да ми се извинява със заекване: