Коприна и стомана
- Автор: Мартин Кэт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Коприна и стомана». Краткое содержание книги:
Обектът на неговия гняв слезе по стълбите, плътно завита в износено розово одеяло, което изглеждаше още по-старо на фона на яркочервената й рошава коса.
— Заприличала си на повлекана — озъби й се Дъглас. — Защо си все още в леглото?
— Прекалено студено е, за да ставам. Тази къща прилича на долнопробен затвор. Мога да се стопля само под завивките.
— Щом с такава охота се пъхаш под завивките, сигурно трябва да ти намеря съпруг. Сигурен съм, че лорд Тилбърт ще се погрижи добре да те топли в леглото.
Лицето й пребледня и част от луничките й се скриха.
— Лорд Тилбърт? Той едва се държи на краката си! Нали не смяташ да ме омъжиш за някой развратен старик?
— Ще направя каквото поискам, моето момиче, и най-добре ще е да не го забравяш. А междувременно исках да те уведомя, че заминавам за няколко дни.
— Заминаваш? И къде ще вървиш?
— Това не е твоя работа. Да кажем, че смятам да потърся справедливост. — Той се обърна и повика иконома си, който в момента му служеше и като личен камериер. — Лъдлоу! — Кльощавият човечец забърза към него иззад ъгъла. — Опаковай ми куфара. Трябва ми багаж поне за една седмица.
— Да, милорд.
— Що се отнася до теб, Мюриъл, съветвам те да намериш по-добър начин да се стоплиш, вместо по цял ден да лежиш и да се оплакваш. В противен случай, уверявам те, че лорд Тилбърт ще ти се стори добър избор пред кандидатите, които ще ти намеря за съпрузи.
С тези думи той й обърна гръб, оставяйки дъщеря си разтреперана и бледа. Слава богу, помисли си графът. Поне една от жените под негова опека си знаеше мястото.
А другата беше на път да научи какво очаква онези, които се опитат да се изправят срещу него.
26
Най-после у дома! Животът й с Люсиен надхвърляше и най-смелите й мечти. Той я обичаше, нуждаеше се от нея и я приемаше такава, каквато е. Най-после бе намерила истинско убежище, истински дом и се чувстваше в безопасност.
Стоеше до него в господарския апартамент, където вече прекарваше всяка нощ.
— Искам да е преместиш тук — каза й той в нощта на нейното завръщане. — Все още можеш да задържиш съседната стая, но предпочитам нощем да спиш до мен. — Той я погледна малко колебливо. — Имаш ли нещо против?
Катрин му се усмихна, изпълнена с обич и радост.
— Повече от всичко на света искам да прекарвам нощите си до теб.
Мислено се връщаше към тези думи сега, когато насреща й се усмихваше най-привлекателният мъж на света. Искаше й се да обгърне врата му с ръце и да докосне чувствените му устни. Въпреки че се бяха любили преди броени часове, когато вдигна поглед към него, очите му изглеждаха тъмни и отнесени. Люсиен обгърна лицето й с длани и сведе глава да я целуне, но шумът от забързани детски стъпки по стълбите ги накара виновно да се отдръпнат и да вперят поглед във вратата.
Днес Майкъл се връщаше от Карлайл Хол, след като им бе дал възможност да се усамотят известно време след дългата раздяла.
— Татко! Татко!
Катрин погледна изненадано Люсиен и видя лека руменина да избива по лицето му.
— Започнах процедурата по осиновяване на момчето — каза сковано той. — След няколко седмици, той ще бъде Майкъл Бартоломю Монтен. При това положение ми изглежда нормално да се обръща към мен като към свой баща.
— Разбира се. — Катрин потисна усмивката си и почувства мощен прилив на любов към този мъж. За първи път й хрумна, че може да е сгрешила, като си бе тръгнала. Ако на този свят имаше човек, на който би могла да повери живота и сърцето си, то това бе нейният съпруг.
Точно в този момент в стаята връхлетя Майкъл и се закова пред тях. Крачетата му потъваха в дебелия ориенталски килим.
— Вярно било! Божичко, Катрин, ти наистина си у дома.
В огромните му сини очи напираха сълзи и нито Катрин, нито Люсиен се опитаха да поправят обръщението му. Катрин коленичи и разгори широко ръце, а русокосото дете развълнувано се хвърли в обятията й. Тя го притисна силно към себе си и преглътна сълзите.
— Липсваше ми, Майкъл. Нямаш представа колко ми липсваше.
— Вие също ми липсвахте… милейди. — Той я прегръщаше с всички сили, а малката му главица се отърка в раменете й. — Липсвахте на всички ни, и особено на Негова светлост.