Коприна и стомана
- Автор: Мартин Кэт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Коприна и стомана». Краткое содержание книги:
— Трябва да вървя.
Люсиен й препречи пътя, нежно притиснал детето на рамото си.
— Не можеш да си тръгнеш, Катрин. Няма да ти позволя. — Нещо замъгли погледа му. Чувстваше сърцето си като разбито на парченца, никому ненужно огледало.
— През онзи ден… всичко се обърка. Първо дойде шерифът, после и онзи ужас, който изживяхме заради Майкъл… всичко беше толкова объркано, и все пак именно в онзи ден разбрах всичко… За първи път осъзнах истината, Катрин. Гледах те как се бориш за живота му и разбрах, че те обичам. Видях как даваш всичко от себе си, за да го спасиш, и точно в този момент разбрах каква си всъщност — и още повече те обикнах. Напуснах замъка, защото не знаех как да ти го кажа. Как да обявя, че съм сгрешил. — Той сведе поглед и видя, че ръцете му треперят. — Едва не си изгубих разсъдъка без теб. Ти мислеше, че нямам нужда от теб, но не е истина. Обичам те, Катрин, и толкова много се нуждая от теб!
Очите й изглеждаха огромни и зелени. Лицето й се къпеше в сълзи.
— Люсиен… — Тя пристъпи към него, а той я обгърна с ръце. Притискаше към гърдите си Катрин и невръстното им детенце и се бореше със сълзите, които напираха в очите му.
— Липсваше ми всеки ден, всеки час — прошепна той в косите й. — Обичам те, Катрин. Обичам те повече от собствения си живот и не искам никога да те изгубя.
И тогава Катрин заплака — дълбоки, разтърсващи ридания, които се изтръгваха от дъното на душата й и заплашваха напълно да го сломят. Люсиен милваше косите й и не спираше да й повтаря колко много, много я обича. Дълги минути просто стояха така — двама влюбени, които бяха страдали твърде много и твърде дълго, — и прегръщаха детето, което отново ги бе събрало.
— Никога няма да ти позволя отново да си отидеш — каза той.
— Аз не искам да си вървя — прошепна тя. — Никога не съм искала. Обичам те, Люсиен. — Катрин обгърна лицето му в дланите си и го погледна с мека, тъжна усмивка. — На това място винаги се събуждам. Нощ след нощ сънувах, че изричаш тези думи и после се събуждах, за да открия, че е било само сън.
Люсиен се наведе и много нежно я целуна.
— Кълна се, че е истина. Отсега нататък ще се погрижа всичките ти сънища и мечти да се превърнат в реалност. — Очите му се плъзнаха по лицето й, по чувствените устни и меките извивки на тялото й. — И веднага щом се почувстваш готова, любов моя, ще ти покажа колко съм истински.
Лицето й поруменя, но точно в този миг бебето се събуди и сложи край на чувствения момент. Катрин отстъпи крачка назад, а Люсиен постави подвижното вързопче в ръцете й.
— Сигурен ли си? — попита тя и го погледна само с искрица подозрение. — Защото, ако искаш да ме отпратиш, това е последният ти шанс.
Сърцето сякаш олекна в гърдите му.
— А после, надявам се, ще бъдем обвързани за цял живот.
По устните й се разля най-омайната усмивка на света и Люсиен си помисли, че спомените му са били твърде бледи. Никога нямаше да позволи някой да застане между тях.
В бъдеще ги очакваха и проблеми, той знаеше това. Когато властите узнаеха, че отново се е върнала в замъка, несъмнено щяха да я залеят с въпроси за неочакваното й изчезване. Случаят с отровения Дънстън все още не беше разрешен и въпреки че нямаше по-нататъшни опити за покушения над живота му, Катрин все още бе заподозряна.
Но всичко това нямаше значение. Вече не. Катрин беше у дома, в безопасност, и той щеше да се погрижи този път да е завинаги. Каквото и да изникнеше, каквото и да му струваше, Люсиен щеше да я защити.
Никога нямаше да я изгуби отново.
Бурята се усили. Гневни светкавици проблясваха в мрачното небе, а една оглушителна гръмотевица разтърси прозорците и каменните стени на замъка. Свиреп мартенски вятър бушуваше в напъпилите клони на дърветата.
В трапезарията на господарския апартамент, облечена в масленозелена рокля, Катрин седеше срещу Люсиен на малката кръгла маса, покрита с бяла ленена покривка. По настояване на маркиза косата й беше свободно разпусната по раменете. В момента отпиваше последните капчици бяло вино от кристалната чаша, която леко потрепваше в ръката й.
Все още не беше видяла Майкъл, който бе на гости при децата на Сенклер в Карлайл Хол, но малкият Люк спеше от часове и интимната вечеря, която двамата с маркиза споделиха, беше към своя край. Докато се хранеха с печена яребица и вкусна риба треска, която готвачката бе приготвила в чест на нейното завръщане, Катрин разказа на съпруга си за своя живот в Сейнт Ийвс, а той и описа безплодните си усилия да я открие.
Въпреки че той премълча страданията, които бе изживял, по разстоянията, които бе прекосил, за да я търси, тя разбра каква болка трябва да бе изпитал. Катрин едва не се разплака при мисълта за онова, което му бе причинила. Никога не беше предполагала, че маркизът може да е толкова привързан към нея.