Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Нощем сетивата на Старата бяха ограничени, макар че тъкмо в такава тъмнина можеше най-добре да забележи магия. Носеше се все на юг и оглеждаше с жаден поглед земите далече долу. Други от събратята й от Лунния къс редовно патрулираха над равнините в служба на Аномандър Рейк. Предстоеше й да види някой от тях, беше само въпрос на време. Видеше ли го, щеше да го попита дали са засичали наскоро някакъв източник на магия.
Бруд нямаше навика да преувеличава нещата. Ако тук ставаше нещо, което да му вгорчи живота, това нещо можеше да се окаже от съдбоносно значение и тя държеше да научи за него преди всеки друг.
В небето пред нея, може би на левга разстояние, блесна огън. Лумна за миг в зелени и сини цветове и изчезна. Старата се напрегна. Това бе някаква магия, макар никога да не беше виждала нещо подобно. Когато стигна мястото, където се бе появил огънят, въздухът около нея я обля, нажежен и влажен, с миризма на кости, която й напомни за… тя кривна глава… за изгорели пера.
Някъде напред се чу крясък, гневен и уплашен. Старата отвори клюн, за да му отвърне, но веднага го затвори. Беше сигурна, че извика някой от близките й, но по някаква причина изпита необходимост да замълчи. И тогава блесна ново огнено кълбо, този път достатъчно близо, за да види какво погълна огънят: Велик гарван.
Дъхът й излезе със съсък от клюна. В този кратък миг на ярка светлина беше видяла неколцина свои братя и сестри, които възвиха в небето пред нея и поеха на запад. Изплющя с криле и полетя косо към тях.
Когато чу изплашеното им пляскане от двете си страни, им извика:
— Деца мои! Насам, при Старата! Великата майка дойде!
Гарваните нададоха радостен грак и се струпаха около нея. Всички закрещяха наведнъж, надпреварваха се да й разкажат за случилото се, но Старата им изсъска и тутакси ги усмири.
— Чух между вас гласа на Гръм — каза тя. — Бъркам ли?
Един мъжкар се понесе към нея.
— Не бъркаш. Аз съм Гръм.
— Току-що дойдох от север, Гръм. Обясни ми какво стана тук.
— Смут — провлече с насмешка Гръм.
Старата прихна. Обичаше хубавите шеги.
— Как не! Разправяй, момко!
— Преди мръкване братовчедката Клъц засече блясък на магия долу из равнината. Усещането бе странно, но явно се беше отворил Лабиринт и нещо е излязло в равнината. Клъц ми каза за това и се спусна да огледа. Покривах я със сянката си отгоре и видях каквото тя видя. Мисля, че отново е приложено изкуството за преместване на душа.
— Така ли?
— По земята, току-що излязла от Лабиринт, крачеше малка кукла — обясни Гръм, — одушевена и обладана от голяма мощ. Когато куклата видя Клъц, махна към нея с ръка и тя избухна в пламъци. Оттогава съществото изчезна в Лабиринта и се появява само за да убие поредния от нас.
— Защо стоите тук? — скастри го Старата.
Гръм се изсмя.
— Искаме да разберем посоката му. Засега, изглежда, се движи на юг.
— Добре. След като това вече е потвърдено, напусни и вземи другите със себе си. Върнете се в Лунния къс и донеси на господаря ни.
— Както заповядаш. — Гръм сви криле и се гмурна надолу в нощния мрак. Изграчи и му отвърна хор от възбудени крясъци.
Старата изчака. Искаше да се увери, че всички са напуснали района, преди сама да поогледа. Нима тази кукла бе съществото, родено от огнения стълб? Едва ли. И що за магия прилагаше, та да не могат да я поемат Великите гарвани? Вкус на древност имаше във всичко това. Преместването на душа не беше просто заклинание дори в далечните времена, когато техниката му беше позната, не беше никак обичайно за чародеите. Твърде много бяха приказките за лудостта, причинена от преместването.
Може би тази кукла бе оцеляла от онези времена. Старата се замисли. Не, едва ли.
Долу в равнината лумна магия и бързо угасна. От мястото изскочи малка вълшебна сила и се понесе в бяг. „Ето там — помисли Старата, — там са отговорите на въпросите ми. Ще унищожаваш рожбите ми, така ли? Тъй безнаказано ли ще презреш Старата?“
Сви криле и се спусна надолу. Въздухът около нея засвири. Ореол от защитна магия я обкръжи и я затвори в смътното си кълбо тъкмо когато малката фигурка долу спря и погледна към небето. Старата смътно дочу налудничавия смях, който изригна високо към нея, а после куклата махна с ръка.
Силата, която я погълна, беше огромна, много над всичко, което бе очаквала. Защитата устоя, но стихията се стовари като юмруци по нея от всички страни. Тя изпищя от болка, завъртя се и започна да пропада. Трябваше да впрегне цялата си сила и воля, за да разпери пребитите си криле и да улови издигащото се нагоре въздушно течение. Погледна надолу и разбра, че куклата се е върнала в Лабиринта си, защото не се виждаше нищо магическо.