Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Вятър нямаше и въздухът бе натежал от миризмата на сяра; тънък пласт пепел вече покриваше двамата конници. Обедното слънце над главите им бе като ярко излъскана медна тепсия. Ток спря коня си и изчака капитанът да го догони.
Паран изтри мръсната пот от челото си и намести шлема. Пелерината му тежеше. Той заслони очи с ръка и примижа. Отиваха точно към мястото, откъдето бе изригнал огненият стълб. Предната нощ го беше изплашила ужасно: нито той, нито Ток бяха виждали толкова опустошителен изблик на магия. Бяха се спрели на бивак на няколко левги оттук, но въпреки това усетиха лъхналия от далечния пожар зной. Сега, докато приближаваха, ужасът на Паран се усилваше.
И двамата мълчаха. На стотина крачки източно от тях се издигаше нещо като овъглен от мълния дървесен ствол, с един чворест почернял клон, изпънат към небето. Тревата в кръг от пет крачки около дървото беше непокътната. Единият край на този неопустошен от огнената стихия идеален кръг беше покрит с тъмно петно.
Паран смуши коня си натам и Ток го последва, след като откачи лъка си и го изпъна.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-малко приличаше овъгленото нещо на дърво. Протягащият се нагоре „клон“ имаше сякаш познати очертания. Очите на Паран се присвиха още повече, после той изруга и пришпори коня си. Слисаният Ток изостана.
Щом наближи достатъчно, капитанът слезе от седлото и закрачи към вече ясно открояващите се две овъглени тела. Едното беше гигантско. И двете бяха изгорели до неузнаваемост, но Паран вече не хранеше илюзии кое е другото тяло. „Всичко, което се окаже близо до мен. Всичко, на което държа…“
— Татърсейл — промълви той и падна на колене.
Ток се приближи до него, но остана на коня — изправи се на стремената и заоглежда хоризонта. Малко след това слезе, бавно обиколи прегърнатите тела и се спря до тъмното петно, което бяха забелязали отдалече. Наведе се да го огледа.
Паран вдигна глава и се помъчи да задържи погледа си върху двете фигури. Ръката беше на великана. Огънят бе погълнал и двамата и беше овъглил почти цялата ръка, но дланта беше само леко опърлена. Той се взря в свитите пръсти и се зачуди какво ли спасение е потърсил великанът в мига на смъртта. „Свободата, която е смърт, свободата, която ми отказаха. Проклети богове. Проклети да са всички!“ Сетивата му бяха изтръпнали и мина време, докато реагира на вика на Ток.
Едва успя да се изправи. С мъка се приближи до клекналия Ток. На земята пред него лежеше разкъсан чувал от зебло.
— Следите започват от това — промълви озадачено Ток. Почеса се силно по раната и се изправи. — Водят на североизток.
Паран го погледна неразбиращо.
— Следи?
— Малки. Като на дете. Само дето…
— Само дето какво?
Спътникът му потръпна.
— Стъпалата са били повече кост. — Срещна неразбиращия поглед на капитана. — Все едно, че петите ги няма, изгнили са или са изгорели… не знам. Тук е станало нещо ужасно, капитане. Добре, че се е махнало нанякъде. Каквото и да е то.
Паран отново се обърна към двете сплетени фигури и потръпна. Вдигна ръка и покри лицето си.
— Това е Татърсейл.
— Знам. Съжалявам. Другият трябва да е теломският Върховен маг Белурдан. Няма кой друг да е. — Ток отново погледна съдрания чувал до краката си. — Поиска разрешение да дойде тук и да погребе Найтчил. — И добави тихо: — Не мисля, че Найтчил вече има нужда от погребение.
— Тайсхрен го е направил.
Нещо в гласа на капитана накара Ток да се обърне.
— Тайсхрен. И адюнктата. Татърсейл беше права. Иначе нямаше да я убият. Само че не е умряла лесно. При нея нищо не ставаше лесно. Лорн ми я отне, както ми е отнемала всичко.
— Капитане…
Ръката на Паран несъзнателно посегна към дръжката на меча.
— Много си позволява тази безсърдечна кучка! Ще й го върна един ден.
— Добре — изръмжа Ток. — Само умната.
Паран го погледна навъсено и каза:
— Да тръгваме, Ток-младши.
Ток погледна за последен път на североизток. „Това не е приключило“, каза си и потръпна. Под раната му се надигна ужасен болезнен сърбеж. Колкото и да се опитваше, нямаше да може да го потуши. И някакъв безформен огън лумна зад празната кухина на изваденото му око — нещо, което често изпитваше напоследък. Измърмори сърдито, отиде до коня си и го яхна.
Капитанът вече беше обърнал коня си и товарния кон на юг. Изгърбената му фигура красноречиво говореше какво се върти в ума му и Ток се зачуди дали не е сбъркал, че е тръгнал с него. После сви рамене и подхвърли на овъглените тела:
— Е, връщане няма, нали?
Равнината се простираше долу, загърната в мрак. Погледнеше ли на запад, Старата все още можеше да види залязващото слънце. Рееше се на най-високите ветрове и въздухът бе хапливо студен. Старата беше напуснала Каладън Бруд преди два дни и оттогава не бе зърнала никакви признаци на живот в пустеещите земи долу. Дори огромните стада бедерини бяха изчезнали.