Драконът
- Автор: Кристенсен Том
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9786191610433
- Переводчик: Василена Старирадева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Драконът». Краткое содержание книги:
В Норвегия от затвора е освободен финансистът Йоаким Жаклин. Полицията следи всяка негова стъпка, непознати го подслушват със супермодерна апаратура, а журналисти искат да разберат защо е предпочел да отиде в затвора, но да мълчи по време на съдебния процес по обвинение в крупни финансови престъпления. Той обаче сега иска само едно – да си върне сина, който се е отчуждил от него през времето, прекарано в затвора.
Междувременно високо в политическата власт един министър се кани да приема поздравления за добре свършената си работа по време на кризисна ситуация в чужбина, ала това, което не му дава мира, е мисълта: Никой не бива да разбере за операция Дракон !
Но Далайла, Йоаким и едно петнадесетгодишно момче, в чиито pъце попада дипломатическо куфарче с особено важна информация, са на път да променят всичко.
След шеметна кариера в банковата сфера, индустриалния мениджмънт и международното финансово консултиране Том Кристенсен се превръща в един от най-популярните норвежки автори в криминалния жанр. Най-успешните му трилъри са Дракона и, Царството на мъртвите. Носител е на наградата Ривертон за най-добър криминален роман.
– Те все още ли живеят на същото място? – поинтересува се той.
– Да.
Да се спори беше безсмислено. Освен това на Хенрик щеше да му бъде по-добре там, защото планът сега беше просто да отидат колкото се можеше по-надалеч от Осло. Вероятно колкото бяха в безопасност у приятелката, толкова бяха и в автомобила, заедно с другите.
Петнайсет минути по-късно той спря колата пред малка дървена къща на Волеренга, където Хеге и нейният съпруг живееха. Йоаким получи бърза прегръдка от Хенрик, преди той да изпълзи от колата. Всичко се развиваше толкова бързо, че Йоаким не успя нито да каже нещо, нито да реагира. Лицето на Хенрик беше сериозно и пребледняло. Той наблюдаваше автомобила, докато Йоаким отпътуваше с него, с ръка, вдигната в някакъв вид поздрав за довиждане.
Йоаким пое по Е6, в северна посока. Часовникът на таблото показваше 03:15. По улиците имаше само няколко автомобила. Ингер седеше мълчалива до него и си играеше с пръстена си.
– Предлагам да продължим, докато не съмне – заяви Йоаким. – След това ще отседнем в някой хотел и ще поспим няколко часа.
Тя кимна.
Йоаким шофираше по магистралата с постоянна скорост от 110 километра в час и забеляза предните фарове на един автомобил отзад, който бързо го застигаше. Мъжът още по-силно стисна с ръце волана. Веднага след това другата кола ги задмина. Беше такси. Светлината върху покрива беше запалена, а двигателят изръмжа в момента, в който премина покрай тях по лявата лента.
Ингер го погледна.
– Според теб, той е просто един долен човек, нали? Йоаким се загледа в задните светлини на таксито, което изчезна зад върха на възвишението в далечината.
– Не просто долен човек, а безмилостно копеле.
– Той е помагал на бедните и преследваните в продължение на десетилетие...
– Какво всъщност се опитваш да кажеш?
– Това, което се мъча да ти кажа, – тя се изправи на седалката си, – е, че...
Йоаким я погледна.
– Да?
– Ти може би не знаеш колко голямо сърце има той, с какъв ангажимент се е нагърбил, а? Великите личности винаги са имали и тъмна страна, ти би трябвало да го знаеш, Йоаким. Силна воля, трудолюбие, енергия и харизма – човек не може току-така да притежава подобни качества. Също така те са и амбициозни, много по-амбициозни от нас, простосмъртните. Освен това имат и гигантско его...
– И са християни?
Тя задиша тежко.
– Той е силно религиозен човек.
– Той е сред най-лошите, Ингер. Неговите богове се наричат алчност, коравосърдечност и личен престиж. Ферен има такава представа за собственото си аз, която кара всяка божествена фигура да избледнее. – Той се обърна към нея.
– Защо все още го защитаваш? Какво ти е казал?
– Нямам сили да го повторя – каза спокойно тя.
Часът наближаваше четири и половина сутринта, когато решиха да отседнат в хотел. Поеха към Лилехамер и се насочиха към един хотел, в който Ингер и преди беше ходила
– Хотел "Радисън САС Лилехамер".
Хотелът беше разположен във високата част на града. Беше почти нереално спокойно и тихо, когато спряха на паркинга на хотела и излязоха от автомобила. Слънчевите лъчи вече сгряваха с топлината си, а силна птича песен от дърветата наоколо беше единственото, което можеше да се долови.
– Не искам да съм сама в стая – заяви Ингер, когато се насочиха към рецепцията. – Нали разбираш, без да...
Йоаким я прекъсна.
– Разбирам.
Йоаким изчака рецепционистката да направи копие на кредитната карта. Наеха стаята за едно денонощие. Въпреки това обаче след няколко часа те отново щяха да потеглят.
Ингер се съблече веднага след като се нанесоха в хотелската стая, изпълзя под завивката на двойното легло, облечена в бикини и тениска, и му обърна гръб. Жената заспа почти веднага.
Но Йоаким не можа да заспи. Лежеше буден до нея.
Дишането ѝ беше равномерно и тежко. От време на време промърморваше по нещо неразбираемо и напрягаше тялото си.
Когато часът мина десет, той повече не можеше да лежи. Взе си душ, сгря вода в електрическата кана и си направи чаша разтворимо кафе. Ингер все още помръдваше неспокойно, но продължаваше да спи дълбоко.
Той включи телевизора и поседя на стола, гледайки "ТВ2", новинарския канал, звукът беше доста намален. Той примигна с очи. Видя кадри с горящи сгради и хора, които бяха интервюирани, докато той самият си мислеше за Хенрик – дали щеше да се осмели да се обади, да чуе дали всичко беше наред с него. Той помнеше фамилията на приятелката на Анжелика. То може би не беше толкова разпространено. Тя се казваше Хеге Ронг. Можеше просто да звънне на 1880 и да вземе номера ѝ.