![Светилата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/7/2/9/svetilata-bg-download.jpg)
Светилата [bg]
- Автор: Катън Елинор
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-19-1
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Светилата [bg]». Краткое содержание книги:
През 1866 година младият англичанин Уолтър Муди отива да си опита късмета в Нова Зеландия, която е обхваната от треска за злато. Но още първия ден попада в компанията на дванайсет непознати мъже, които са се събрали, за да разнищят три странни престъпления, извършени в един и същи ден: най-богатият човек в града е изчезнал безследно, една жрица на любовта е посегнала на живота си, а в дома на пропил се несретник е открито огромно съкровище. Постепенно се изяснява, че в сложната плетеница от лъжи, предателства, тайни и интриги са замесени всички. И че нищо не е такова, каквото изглежда, всичко е обвито в тайнство точно както при звездите, осеяли нощното небе.
Теру Тафарей за първи път дръзваше да се качи на Гледка след погребението, събрало само няколко души в проливния дъжд. В това отношение, както и по отношение на бързината, с която беше извършено, то беше едно твърде печално събитие и сякаш подсказваше, че е възприемано от присъстващите само като досадно главоболие. Съвсем естествено, маорът не беше сред поканените на опелото, всъщност Джордж Шепард му беше заповядал, размахвайки заплашително едрия си пръст, да мълчи и да не се обажда, докато капеланът не рече: „Амин“, едва тогава можел да повтори благословията заедно с останалите, но в крайна сметка Тафарей не се включи в хора, тъй като пороят поглъщаше думите на Девлин и никой не ги чуваше. Позволиха му обаче да помогне при спускането на ковчега в калната дупка и да хвърли отгоре му трийсет, четирийсет, петдесет лопати пръст. Той предпочиташе да го бяха оставили да зарови сам другаря си, защото групата за нищо време запълни гроба и на него му се стори, че всичко е приключило твърде бързо. Мъжете вдигнаха яките, закопчаха палтата, прибраха калните инструменти и се спуснаха в индийска нишка по лъкатушещата по хълма пътека към топлината и светлината на Хокитика, където отърсиха връхните си дрехи, избърсаха лица и свалиха подгизналите ботуши.
Тафарей застана мълчаливо пред гроба на приятеля си, а Девлин се спря зад него със скръстени ръце и благодушен вид. Маорът беше на метър и половина-два от дървения кръст, все едно стоеше на прага в стаята на болник и го беше страх да пристъпи вътре.
Беше виждал Кросби единствено в Арахура. Доколкото знаеше, саможивецът нито веднъж не беше идвал тук, на този самотен хълм, захлупен от небето. Колко пъти беше повтарял, че иска да изживее дните си в долината? Какъв беше смисълът да го слагат да почива тук, сред мъже, които не му бяха братя, в земя, която не беше обработвал и не обичаше, а скъпият му дом да стои празен и изоставен само на двайсетина километра? Ето там трябваше да го заровят. В тамошната пръст от смъртта му щеше да се роди живот, който да даде плодове. Трябваше да го погребат в Арахура, в края на поляната, край малката му градинка или на някое слънчево място от северната страна на къщата.
Теру Тафарей се приближи, пристъпи във въображаемата стая, към въображаемия смъртен одър. Гризеше го вина. Дали да не си признае на капелана, че смъртта на Кросби тежи на съвестта му? Да, щеше да се изповяда и Девлин щеше да се помоли за него, както се молеше за събратята си християни. Маорът клекна, внимателно положи длан на мократа пръст, скрила сърцето на Кросби, и я задържа там.
— Вечер настъпва плач, а сутрин — радост7 — обади се Девлин.
— Уату нгаронгаро хе тангата, тойту хе уена.
— Господ да бди над него и над нас, които се молим да намери покой.
Дланта на Тафарей беше потънала леко в калта, той я вдигна и с върховете на пръстите заличи отпечатъка.
В редакцията на „Уест Коуст Таймс“ на „Калайджийска“ празничният ден вече беше към края си и Чарли Фрост завари Бенямин Льовентал да довършва вечерята си.
Вестникарят го приветства доста по-студено, отколкото по-рано същия следобед беше приел Томас Балфор, тъй като правилно се досети, че посетителят е дошъл да разговарят за имуществото на Кросби Уелс, а тази тема отдавна му беше досадила. Все пак го покани любезно в кухнята и му предложи да седне.
Фрост, който притежаваше съвсем скромен опит с чуждите религии, изобщо не забеляза, че е обезпокоил ритуала на домакина, и не се извини за натрапничеството си. Единствено му се видя странно, че Льовентал е сам, а си е приготвил толкова изискана вечеря. Свещта взе за проява на чудатост и спря погледа си на нея само веднъж.
— Дошъл съм заради имуществото — рече той и седна на окапаната с мастило маса.
Вестникарят въздъхна.
— Лоши новини, значи. Така и предполагах.
Банкерът разказа накратко какво се е случило следобед в китайското селище и се спря по-обстойно на причините Манъринг да има зъб на Ах Кю.
— И къде са лошите новини? — попита Льовентал.
— Боя се, че името ви беше замесено — отвърна мъгляво Фрост.
— В какво?
— Изказа се предположение — продължи младият мъж още по-увъртяно, — че навярно онзи политик, Лодърбак, ви е използвал като пионка вечерта на четиринайсети. Когато ви е посетил след смъртта на саможивеца и ви е уведомил за нея. Възможно е — просто е възможно, не друго — да е дошъл при вас нарочно.
7
Псалом 29:6. — Б.пр.