Лятото и градът

— Всички мъже са идиоти. Но ти отдавна го знаеш — промърморва Миранда, докато вади часовника изпод масичката. — Мисля, че това е последното! — провиква се, като вдига „Ролекса“ Нали не искаш да му го оставиш, а?

Саманта внимателно претегля часовника в дланта си. Лицето й се сбърчва в агония. Поема си дълбоко дъх и отсича:

— Всъщност предпочитам да му го оставя.

Поставя часовника на масичката, докато двете с Миранда се споглеждаме слисани.

— Къде е чувалчето с обувките на „Гучи“? — пита Саманта.

— Ето там — посочвам, чудейки се какво й става.

Тя отваря чувалчето и вади оттам два чифта меки обувки. После пита:

— А костюмът на „Шанел“? Къде е?

— Мисля, че е тук — сочи неуверено Миранда, като избутва с крак едно чувалче към центъра на стаята.

— Ама какво правиш? — питам все по-тревожно, докато гледам как Саманта вади скъпия костюм и го поставя на масичката до часовника.

— Какво правя, според теб?

— Нямам представа. — Поглеждам към Миранда за помощ, но тя е точно толкова озадачена, колкото съм и аз.

Саманта открива в чувалчето рокля за тенис, вади я и се разсмива.

— Казах ли ви, че Чарли искаше да вземам уроци по тенис? За да мога да играя с майка му, моля ви се! В Саутхамптън. Като че ли най-голямата мечта в живота ми е да си подхвърлям една топка с мумия! Тя е на шейсет и пет години, а твърди, че е на петдесет. Като че ли някой й вярва!

— Ами… — Пак се споглеждаме с Миранда, която само клати слисано глава.