Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
Ричър пристъпи към него.
— Какво имаш в джобовете?
Скорпио го зяпна изумен. Не отговори.
— Ти поръча на Били да ме застреля — каза Ричър. — А после нареди същото и на неговия наследник.
Отново никакъв отговор.
— И двамата не се справиха, както виждаш. Какво ще правим сега?
— Не беше лично — отвърна Скорпио.
— Същото си казал и на Сай Портърфилд.
— Той създаваше проблеми. Трябваше да се отървем от него.
Ричър долови слабо потракване на метал в метал. В офиса. Може би машина, които броеше монети.
— Как се казва онзи полковник?
Скорпио не отговори. Ричър посегна да го удари.
— Бейтман — отвърна бързо Скорпио.
Прозвуча повече като хленч.
— Благодаря — каза Ричър.
Накамура чу Скорпио да казва, че Портърфилд е създавал проблеми и е трябвало да се отърват от него. Това си беше самопризнание. И имаше юридическа тежест.
Накамура се разкъсваше между желанието да извика и необходимостта да запази тишина. В крайна сметка реши да започне да трака с белезниците по крака на масата. Никакъв ефект. Никой не се втурна през вратата. Скорпио изхленчи някакво име, което прозвуча като Батман, и после… после настъпи тишина, нарушавана единствено от охкания, пъшкания и влачене на тяло по пода. Накрая прозвуча тихото бавно въртене на сушилня, в която бе напъхан тежък товар, който подскачаше и се удряше в стените на барабана.
Сандерсън паркира до черната тойота и така ѝ осигури допълнително прикритие. Стаята ѝ бе до тази на Ричър. Пожела му „лека нощ“ и се прибра. Ричър отвори вратата на стаята си. Седна на леглото. Чуваше движенията на Сандерсън през стената. После я чу да излиза отново.
На вратата се почука. Ричър отвори. Сандерсън бе сложила качулката.
— Мисля, че ситуацията се промени. Вече не се страхувам от това, което мога да направя. Не се страхувам от самата себе си — каза тя. — Можеш да ми върнеш пръстена. Няма опасност да го продам.
— Влез — отвърна Ричър.
Тя седна на леглото, на същото място, на което Ричър бе седял преди миг. Той извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. Това скромно бижу бе изминало дълъг път.
Сандерсън го взе и каза:
— Благодаря.
— За нищо.
Тя помълча и после попита:
— Знаеш ли кое е най-странното в цялата ситуация?
— Кое?
— Гледам на света отвътре навън. Не мога да видя себе си. И понякога забравям какво се е случило с мен.
— Какво казва военният психиатър?
— А какво казва Сто и десета специална част?
— Да приемеш нещата такива, каквито са, и да ги превъзмогнеш — отвърна Ричър. — Не можеш да върнеш времето назад. Дълбоко в себе си хората не са толкова модерни и освободени, колкото им се иска да бъдат. Някои обаче пет пари не дават как изглеждаш. Сигурен съм, че ще ги намериш.
— Ти от тях ли си?
— Казах ти вече. За мен най-важни са очите.
Тя свали качулката. Косата ѝ се разпиля.
— Искаш ли да ме видиш без фолиото?
— Честен отговор ли искаш?
— Истината.
— Сигурна ли си?
— Не проявявай излишна любезност.
— Искам да те видя без нищо.
— Тази реплика върши ли работа?
— От време на време.
— По лицето ми има много крем. Най-добре да взема душ.
— Можем да го направим заедно. Това е мотел. Ще изхабим цял сапун. Винаги оставят по няколко сапуна в баните.
Сандерсън затвори вратата. Стъпи на леглото, за да го целуне. Беше с почти четирийсет сантиметра по-ниска. И повече от два пъти по-лека. Почувства се невъзможно крехка. Фолиото зашумоля и под него се процеди антисептичен крем.
— Душ — каза тя.
Ричър разкопча сребристия ѝ суичър и тя го съблече. Той издърпа тениската ѝ през главата и разкопча сутиена ѝ.
Тялото ѝ се оказа същото, каквото си бе представял тялото на сестра ѝ — стегнато, гъвкаво, хладно на допир, с изключение на вдлъбнатината на гърба ѝ, която бе леко влажна.
Сандерсън отлепи фолиото. То се плъзна по кожата ѝ. И разкри рани с най-различна форма. Най-вероятно само входни рани без изходни отверстия. Зашити, както ги шият във военнополевите болници. Но зачервени от инфекция.
Прекараха двайсет минути в банята. И четири часа в леглото. През по-голямата част от тях спаха. Но не през цялото време.
Отначало Ричър бе предпазлив. Не заради лицето ѝ, а заради тялото ѝ. Тя бе толкова дребничка. Опасяваше се да не я нарани. Но после си каза: По дяволите, тази жена е оцеляла в армията! Това не може да бъде по-лошо от армията. Тогава двамата се настроиха на една вълна, влязоха в един ритъм. Не беше по-добре от фентанил. Ричър бе уверен в това. Но беше по-добре от аспирин. Можеше да се закълне.