Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
— Искаш да ми разкажеш част от историята, а не цялата, така ли?
— Искам да научиш поне тази част от нея.
— И какво се опитваше да разгласи той?
— Нещо, което трябваше да остане тайна.
— Окей — каза Ричър, — бъди готова да ми разкажеш и останалото. Добре ли си?
— Засега да.
— И докога?
— Колко е часът?
— Наближава десет и половина.
Сандерсън пресметна нещо наум и не отговори.
Ричър се върна до собствената си начална позиция. Преди да стигне там, Брамал го пресрещна с телефон в ръка. Дисплеят грееше в зелено и според информацията, изписана на него, обаждането идваше от кабинета на началника на „Уест Пойнт“.
— За теб е — каза Брамал.
Ричър взе телефона.
— Господин генерал — каза той.
— Майоре — отвърна началникът.
— В момента заемаме позиция. До два часа ще знаем дали операцията ще завърши с успех или с провал.
— Какви са шансовете ви?
— Неясни. Всичко зависи от това към какви правила за използване на сила ще се придържаме.
— Тя има повече скрупули от теб, така ли?
— Напротив. Просто има неща, които аз не бих направил. Освен това с нас има цивилни.
— Добре дошъл в съвременната армия. Можеш да се върнеш на служба и да вземеш няколко урока в това отношение.
— Тя смята, че заповедта за арестуването на Портърфилд е била неоснователна.
— Ти какво смяташ?
— Очаквах да каже нещо подобно.
— Аз също. Но май е права. Приятелите ми попаднаха на досие по случая, в което няма нищо. Явно е фалшиво. Опитахме се да открием кой е започнал разследването. Стигнахме до служител в пресслужбата на медицински батальон в състава на морската пехота.
— От думите ѝ останах с впечатлението, че Портърфилд се е борил за справедлива кауза. Ако това е така, би трябвало да има много папки, много досиета. Портърфилд е бил безработен ветеран, който е трябвало да сменя превръзките си всеки ден. Ако на човек като него му влезе муха в главата, той започва да говори с всички на тази тема. Пише писма до вестниците, звъни на конгресмена от своя район и прочие. После прави опити да се свърже с Белия дом и с всяка телевизия или правоохранителна агенция, за която се сети. Името му все трябва да изскочи отнякъде. Искам да разбера за какво става дума. Сандерсън може и да не ми каже.
— Как се справя тя?
— Доста добре предвид обстоятелствата.
— Как оценяваш духа ѝ?
— В какъв смисъл?
— Можеш ли да говориш свободно?
— Да — отвърна Ричър.
— Ето защо ти звъня. Открихме един документ, свързан със случай на нарушена професионална етика от страна на лекуващ лекар. Военен психиатър е публикувал статия, в която не е положил достатъчно усилия да скрие самоличността на пациента. Статията е посветена на жена офицер с тежка лицева рана, получена при бойна операция, в която изобщо не е трябвало да участва. Замествала е друг офицер. Като лична услуга. Не е имала нищо общо с тази операция. Включила се в нея, защото някакъв задник заявил, че има друга работа. В хода на разследването се оказало, че поводът другият офицер да избегне участие е изключително несериозен. Въпросният офицер се самоубил малко след началото на разследването. Оказало се, че се забавлявал с някаква афганистанска проститутка, докато най-красивата жена в армията била обезобразена. Статията описва психологическата ѝ борба, последвала раняването.
— И тази жена е Роуз Сандерсън?
— По това време тя е лежала в болница. Заявила, че публичността я разстройва допълнително.
— Не го е споменавала — отбеляза Ричър.
— Това е важен фактор — изтъкна генералът. — Чувства се предадена.
В единайсет часа в района на гаража бе все така тъмно и тихо. Ричър го очакваше. Според теорията му пласьорите трябваше да пристигнат до двайсетина минути преди уречения час, а същинската работа започваше точно в полунощ. След което отново настъпваше тишина. Затова той не се тревожеше. Все още не. Стига да не се бе объркал до такава степен, че хората, които чакаше, да се събираха на съвсем друго място, разположено на много километри от тук, да се поздравяваха, да се потупваха по раменете и да отваряха празните си багажници в очакване да ги напълнят. Не беше изключено.
Ричър продължи да чака.
В единайсет и трийсет положението оставаше абсолютно същото. Тъмно и тихо. Това също не го притесняваше. Намираше го за очаквано и логично. И все пак критичният момент наближаваше. Съдбоносният час. Решителният миг. За пръв път в живота си следеше с такова внимание поведението на своето тяло. Почувства натрупването на напрежението, почувства и автоматичната реакция, задействала някакъв примитивен, атавистичен механизъм, който превърна стреса в сила, концентрация, агресия… Кожата на главата му настръхна, през пръстите на ръцете му протече електрически ток. Зрението му се изостри. Самият той се почувства по-едър, по-силен, по-бърз, по-корав…