Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Има ли нещо сигурно? Освен смъртоносния цъфтеж, просмукващ с отрови тялото му? Чува гласа на баща си: „Не бой се, това е изпитание.“
Някой подвиква на немски:
— Ist da wer? Има ли някой там?
Баща му?
— Вие, вътре!
Фон Румпел се ослушва. Звуците се усилват, приближавайки се през пушека. Той допълзява до прозореца. Слага каската си. Надниква предпазливо иззад начупения перваз.
Немски ефрейтор от сухопътните войски гледа с присвити очи откъм улицата.
— О, извинете… Всичко наред ли е?
— Да, наред. Няма никой. Вие къде сте тръгнали?
— Към подземията на Ла Сите, господине. Евакуираме се. Всичко оставяме. Замъкът и „Холандският бастион“ са още в немски ръце. Но всички останали се оттегляме.
Фон Румпел подпира брадичка на перваза с чувството, че главата му ще се откъсне от раменете, ще се изтърколи на улицата и ще експлодира.
— Целият град попада в обсега на бомбардировките — казва ефрейторът.
— Докога?
— Утре се очаква временно примирие. По обед сигурно. Докато изведат цивилното население. После продължават с бомбардировките.
— Значи, отстъпваме?
Недалеч се взривява снаряд, ехото от експлозията пробягва между руините на къщите, а войникът на улицата притиска с ръка каската си. Парченца камъни изтрополяват по настилката.
Войникът подвиква:
— От кое подразделение сте, господин старши сержант?
— Тръгвам след малко. Вие вървете, ефрейторе.
Последното изречение
Фолкхаймер не мърда. Течността в дъното на кофата с четки, отровна или не, е свършила. Вернер не е чувал момичето на никоя честота от… колко? Час? Повече? Чéте за „Наутилус“, всмукван в огромен водовъртеж… вълни, по-високи от къщи, подводницата стои на ръба, стоманените й ребра пукат… докато стигна до последното според него изречение от книгата: „Така че на въпроса, зададен преди шест хиляди години от Еклисиаст: „Кой някога е могъл да измери глъбините на бездната?“, двама души между всичките хора в света имат право да дадат отговор: Капитан Немо и аз.“
После предавателят изпука и непрогледният мрак го задуши в обятията си. За тези — колко? — дни гладът като лъжица е изстъргал вътрешността на тялото му — от таза, през гръдния кош до лопатките на раменете му. Оглозгал е костите му. Тази сутрин — или вечер — обаче той постепенно затихва като угасващ пламък. Празнота или пълнота в крайна сметка някак си се уеднаквяват.
Вернер примигва и вижда как виенското момиченце се спуска през тавана от истинско по-истинско. Носи хартиена кесия с увехнали зеленчуци, разполага се сред отломките. Наоколо й жужи рой пчели.
Друго не вижда, но нея вижда.
Момиченцето брои на пръсти. „За пререждане — казва тя. — За несръчна работа. За разправии за храна. За размотаване в тоалетната на лагера. За хлипане. За неподреждане на личните вещи според устава.“
Безспорни глупости, но в тях има нещо, някаква истина, която той не иска да разбере; докато говори, момичето остарява, косата му побелява, яката му се оръфва… превръща се в старица — или поне това според него витае из периферията на съзнанието му.
„За оплаквания от главоболие.“
„За пеене.“
„За говорене нощем в спалното помещение.“
„За забравяне на рождената дата по време на вечерната проверка.“
„За бавно разтоварване на доставките.“
„За ненавременно връщане на ключовете.“
„За несъобщаване на охраната.“
„За успиване.“
Фрау Шварценбергер — тя е! Еврейката от асансьора на Фредерик. Жената брои и вече не й стигат пръстите:
„За слушане със затворени очи, докато й говорят.“
„За презапасяване с корички.“
„За опити да отиде в парка.“
„За това, че ръцете й са възпалени.“
„За това, че е помолила за цигара.“
„За слабо въображение“ и свитият в мрака Вернер се чувства тъй, сякаш е стигнал дъното, сякаш през цялото време е потъвал в огромен водовъртеж като „Наутилус“, засмукан от стихията, като баща му, потъващ в мината: еднопосочно пропадане — от Цолферайн, през Шулпфорта, край ужасите на Русия и Украйна, край майката и детето от Виена, амбициите и позора му, слети в едно, до дъното на упадъка в това приземие, на края на континента, където призракът му нашепва безсмислици… Фрау Шварценбергер се приближава към него, преобразявайки се, докато върви, от старица в дете, косата й отново става червена, кожата й се изглажда, седемгодишното момиченце опира лицето си в неговото и той вижда в средата на челото й дупка, по-черна от мрака наоколо, в дъното на която ври и кипи тъмен град, пълен с души — десет хиляди… петстотин хиляди — всички са вдигнали лица и го гледат от улици и прозорци, от тлеещи градини… и в този момент чува гръм.